— Тогава вече няма да сте опасни за нас. Разбрахте ли?
В отговор те измучаха едновременно.
— Прекрасно. Ала дотогава ще трябва да проявите търпение. Ще се поизмъчите в багажника, докато съмне, но ще ви пускаме да се разхождате на всеки два часа. Трябва да се държите кротко и не бива да вдигате шум.
Обещах им, че ако ми дадат честната си мъжка дума само да шепнат, ще им отпушим устите.
Те отново измучаха едновременно. Илияс измъкна парцалите, с които беше затъкнал устите им, и те веднага си поеха дъх, а сетне попитаха какви сме по националност.
Въпросът беше правилен. Защото на два пъти им казах, че с тях сме братя по вяра, но ние такова… Абе, общо взето, страшно много приличахме на руснаци!
— Башкирци сме — отвърнах аз.
— Ясно. — По всичко личеше, че мъжът, който зададе въпроса, беше удовлетворен от такъв отговор. Че как не! Щях да пукна от смях, ако някой от тях знаеше башкирски.
— Ние сме муджахидини — завърших кратката си реч. — Ме закачаме мирното население, това е чисто военна акция. Просто случайно налетяхте на нас. Проявете малко търпение. Зная, че планинците са много издръжливи и мъжествени и за тях една нощ в багажника няма да е проблем.
— Добре, няма да ви пречим — увери ме мъжът, който ни попита какви сме. Очевидно той беше по-големият. — Но по принцип бихме могли цяла нощ да стоим прави навън…
— Няма нужда… — отвърнах рязко аз. — И не бива да спорите. А освен това не забравяйте, че ние може и да сме военни, но ако застрашавате операцията, ще ни се наложи да ви убием. Тъй че ще бъде много жалко, ако нямате търпение да полежите само няколко часа в багажника…
Общо взето, справихме се с пленниците. Те се поразтъпчиха, влязоха смирено в багажника и се настаниха удобно, доколкото това беше възможно. Ама че го казаха — можели да стоят прави навън! Като че ли си нямахме друга работа, освен да не сваляме цяла нощ очи от тях и да провокираме събития, които да ни принудят да прилагаме крайни мерки. Тъй че нека да си полежат в багажника и да се вдървят хубаво… Защото, когато човек полежеше два часа обездвижен, след това му трябваха най-малко петнадесетина минути, за да е годен за съпротива…
В това време издирването в града набираше сила. Отвсякъде се чуваше вой на милиционерски сирени, на различни места някакви хора крещяха ядосано с мегафон, а ако се съдеше по заповедите, които издаваха, някой определяше сектори на помощните военни поделения, изпратени да патрулират заедно с милицията… По улицата, която се намираше в съседство с пустеещото място, на няколко пъти премина кола с буркан, спирайки с включени фарове в началото на пресечката, на която бяхме паркирали преди малко… А откъм дивизията по пустеещото място циклично се приплъзваха мощните лъчи на прожектори, осветявайки всеки квадратен сантиметър от откритото пространство…
Градът беше настръхнал. Явно изгаряше от желание тутакси да залови негодниците, които посегнаха на покоя му. Оттук не виждахме това, но знаех, че точно в този момент в града и в околностите му кипеше напрегната работа. Всички обикаляха пеша и с коли, патрулираха, залавяха всеки подозрителен тип, спираха автомобилите по шосето, проверяваха жилищните квартали… И ако в този момент ние се отправехме нанякъде, за нас щеше да е равностойно на самоубийство. От опит знаех, че това щеше да продължи чак до сутринта, до сивкавото разсъмване, когато среднощните усилия окончателно щяха да изтощят военните и милицията и апатията щеше да обземе всички. И чак тогава вече можехме да се придвижим…
Ние стояхме в мъртвата зона. Разбирам, че това понятие е много употребявано, но в този случай то е изключително уместно. Органите на реда знаеха, че дивизията е претърсила подстъпите си; че кучетата са душили всеки сантиметър; че са сложени подсилени постове, които са готови да стрелят по всичко, което се движи; и че всъщност тук вече нямаше какво да се преследва. А дивизията знаеше, че органите на реда патрулират в околностите, че са завардили всички пътища и че всичко е под техен контрол. За целта обикновено изпращаха дори войници, в случай че налице беше ситуация като сегашната. По време на съвместните оперативни заседания ченгетата и военните разпределяха зоните на отговорност помежду си. И съставяха специален документ — нещо като съвместен план за действия при извънредно произшествие за всички възможни ситуации…