Но колкото и да патрулираш, винаги се намираше парченце земя, което не влизаше в ничий сектор. Например коридорът в центъра за свръзка, който беше ничий до такава степен, че нямаше кой да сложи катинар на вратата му.
И точно това парче земя беше мъртвата зона, до която не стигаше абсолютно никой. По принцип тя не беше една, имаше няколко подобни и оставаше само правилно да изчислиш къде се намират. Това умение се базираше на личния опит и на познаването на методиката за организиране на оперативните мероприятия за издирване, които се предприемаха във всеки конкретен случай. Както виждате, нещата отново стигаха до моята бивша принадлежност към системата. Както да въртиш и да сучеш, това си беше много полезно… Ето защо командир на групата бях аз, а не Илияс. Ако в момента тук действаше цял батальон илиясовци, най-вероятно отдавна вече щяха да са ги разкрили и унищожили…
Поседяхме известно време, докато посвикнем с обстановката, а Руденко малко се поокопити и даже започна да предявява известни претенции. Започна да иска мобилния си телефон — един от трите, които се намираха в сейфа и които аз сложих в чантичката си пред него, — понеже трябвало да се обади у дома и да се убеди, че със семейството му всичко е наред.
Но тъй като все още нямахме мобилна връзка с небесата, реших да не огорчавам човека и демонстрирах недоумение, като го попитах дали наистина не знае, че по време на такива мащабни операции за издирване чекистите подслушват всички разговори.
— Потрай малко, полковник. Утре сутринта ще си вкъщи и ще си поговориш със семейството си директно, без никакви телефони.
— Мислиш ли?
— Какво има да мисля? Сигурен съм! До сутринта всичко ще се успокои…
Руденко се съгласи и почти веднага притихна — точно толкова бързо, колкото и избухна. Странна работа, уж беше полковник, напълно зрял човек, а пък беше толкова наивен… И до този момент дори и през ум не му минаваше, че може би отдавна е обявен за издирване! И че ако някой седеше в дома му, това не бяха моите бойци, а строгите момчета е униформи и бронежилетки с шеста степен на защита.
Ей това се нарича да разсъждаваш по инерция. Полковникът виждаше ситуацията само от своята камбанария и кой знае защо смяташе, че колегите му, които в момента организираха издирването, също мислят по този начин. Сиреч, че той, невинната жертва, е бил отвлечен в неизвестна посока от някакви злобни терористи от дагестански произход, които преди това са натръшкали осем души в центъра за свръзка. Най-вероятно щяха да се хванат за дагестанците, тъй като нямаше за кого другиго…
Да се чуди човек защо не си поразмърдаше малко мозъка и не продължеше нататък. Всъщност това беше добре. Нека си мисли така, нашите грижи щяха да са по-малко.
Към полунощ се убедих още веднъж, че ненапразно ми плащат толкова тлъсти хонорари. Или казано по-просто, за пръв път през тази вечер получих стойностна информация от радиофаровете, които Артур монтира. И по-точно от онзи радиофар, който се намираше на неутрална територия — в коридора.
До този момент чувах откъслечни фрази от тихите разговори между двама младежи. Доколкото можех да разбера от думите им, те бяха на пост, за да охраняват местопрестъплението. В приказките им нямаше нищо интересно, бяха типични войнишки дрънканици пред запечатаните врати, зад които имаше трупове. Ако се съдеше по сдържаните им изказвания, момчетата бяха подготвени, защото не охкаха, не пъшкаха и изобщо не се лигавеха — явно бяха от частите със специално предназначение или от разузнаването.
А сега направо ме заля порой от информация! Това стана за кратко, но тя беше обилна и ефективна. Общо взето, бяха дошли някакви големи клечки с властни гласове, които до такава степен преливаха от възмущение към мисията, която им бяха възложили, че дори не си направиха труда да затворят вратата след себе си. Те разговаряха около две-три минути на отворена врата и някои неща се чуваха в коридора.
Оказа се, че при тях, в центъра за свръзка, се намира цялата онази компания, която сутринта залови Руденко и дагестанците. Това го разбрах, защото на няколко пъти прозвуча фамилията на Иванов — същия онзи полковник, за когото спомена Руденко. А ето какво още разбрах от откъслечните фрази. Иванов и групата му се занимавали с Руденко, властният глас се изрази точно така пред тях: „Вашата операция“. Най-неочаквано всичко тръгнало наопаки, ала единадесетте трупа не можели да бъдат простени на никого и на този етап ги пощадили само защото за тях се е застъпил някакъв високопоставен покровител. Сега щели да ги пуснат да си вървят. Значи излизаше, че са били арестувани?! Но не бивало да се отдалечават, защото утре щяла да пристигне следствена комисия, само че не разбрах откъде. И те трябвало да си седят кротичко в „Заря“, временно да прекратят активността си и да чакат да ги извикат, за да направят разбор на положението.