Завих на първия ъгъл и по паралелната улица притичах до следващото кръстовище. Мястото на блокадата беше изчислено добре, защото тук нямаше никого, но ако някой се движеше по паралелната улица, при всички случаи трябваше да мине покрай военните, тъй като нататък нямаше път, а улицата свършваше до един двор.
Погледнах в двора и не открих нищо притеснително. Ако се понапънехме да поизкривим един малък стълб, можехме да излезем на паралелната улица. Обадих се на Илияс и се разпоредих. Той ми отвърна утвърдително, но преди да прекъсне връзката, допълни:
— Тоя тук… иска да позвъни вкъщи. Нали вече може…
Кажи му, че сега не ни е до това. Нека да потърпи още половин час, скоро ще стигнем…
Ето как се добрахме до свръзката — лека-полека, без да бързаме. Военните имат такава поговорка: „С кракомобил като е автомобил“. Който е служил в армията, го знае. С него определят случаите, когато си играят на разни игрички, забавляват се с всевъзможни тактико-строеви занятия и тренират учебни моменти, без да използват бойна техника, но спазвайки всички дистанции, позиции и маньоври, предназначени за нея.
Къщата на свръзката ни се намираше в квартала с частни постройки и изглеждаше някак отдалечена от останалите заради работилницата за автомобили, която се издигаше между нея и останалата част на двора, така че тя стоеше малко обособено. Собственикът й беше ингушет, живееше тук отдавна и фактически се смяташе за местен човек. Съседите му бяха предимно негови земляци и по този начин си бяха създали една компактна малка общност. Мъжът беше на петдесет и две-три години, изглеждаше авторитетно, беше едър и имаше красиво и умно лице…
Той дълго премигва с очи, защото не можеше да повярва, че съм човекът, за когото се представям. Явно си е мислил, че ще види някакъв едър млад земляк, а пък аз… Външността ми отново въздействаше, само че този път в разрез с интересите ми. Но това не беше страшно… И можеше да се определи просто като един обичаен работен момент.
За всеки случай се представих отново и бързо изброих всичко, което ми трябваше.
Щом ме изслуша, Арсен — така се казваше домакинът, веднага стана неприветлив и мрачен. И това беше разбираемо. Трябваше да се заеме с издирваната от органите на реда кола и да настани тримата мъже. Чичкото явно не беше глупав и веднага се досети кого съм домъкнал при него.
— Вкарай тези мъже в мазето. Оборудвано ли е? — попитах.
Можех да не задавам този въпрос, защото и без това знаех, че всички вайнахи, които живееха близо до историческата си родина, имаха специално оборудвани мазета и изби, където тайно държаха разни полезни неща. Там настаняваха за кратко не по-малко полезни хора, за които след това можеха да получат добри пари. Тъй като често им се налагаше да оказват помощ на земляци, които докарваха тези неща в Русия, а в обратната посока отвеждаха хора. А това не ставаше просто ей така, беше си цяла наука.
Мазето е оборудвано, но… има друг проблем — каза Арсен. — Извинявай, но не мога да ви приема. По-добре идете на друго място. Аз си имам работа…
Отначало си помислих, че не съм чул добре. Тоя човек да не бълнуваше?! В този период свръзките, които кураторът ми даде, трябваше да работят единствено и само за мен, с пълна отдаденост и до последната капка кръв. Какви други задължения би могъл да има?!
А освен това просто беше невъзможно един вайнах да откаже гостоприемство на свой брат по вяра, който е тръгнал по пътя на джихада. Това беше пълен абсурд…
Понечих да се обадя на човека на Майрбек, за да ме свърже с началника чрез спътниковия телефон. Това трябваше да се прави само в краен случай, тъй като не биваше да се изключва възможността за подслушване. Ала в този миг ме осени една идея…
— Е, ясно ми е каква работа имаш. Сигурно Аслан е дошъл тук…
По лицето на Арсен не потрепна нито един мускул.
— Или Шарип се е отбил да ти погостува…
Погледът на домакина предателски се стрелна, а страните му моментално пламнаха. Повечето вайнахи от старото поколение не умееха и не обичаха да лъжат. Виж, градската младеж беше покварена и много си я биваше да шикалкави, но възрастните бяха чисти като сълза.
— Точно така! Най-вероятно е Шарип.
— Какъв Шарип? — покашля се гневно Арсен и сведе очи.
— Какви ги говориш, изобщо не те разбирам…
Да, ей на това му се казваше изненада. И по-точно кутсуз. Тази дума също е от жаргона на предишната ми среда и на общодостъпен език се превежда като „неочаквано голям неуспех на такова място и в такъв час, където просто не бива да го има“.
Кураторът обеща по време на операцията да настани първата група за подсигуряване при една от петте свръзки. А ако се наложеше, втората щеше да отиде в Кисловодск при някоя от тамошните свръзки.