— Не, засега нямаме нужда от нищо, просто попитах, защото може и да ни потрябват…
— Ясно. Заради вас ли са вдигнали целия град на крак?
— Не зная. Може и да е заради нас.
— А какво сте направили, ако не е тайна?
— Е, не е кой знае какво… Защо, нищо ли не се чува? Какво казват по радиото и по телевизията?
— Съобщиха, че е извършено дръзко нападение на банка. Престъпникът бил въоръжен и много опасен. В града е задействан план „Залавяне“. За всички подозрителни лица веднага трябва да се съобщава на органите на реда.
— Само това ли?
— Да. Защо, не е ли така?
Я ги виж ти колко били потайни! Значи не искаха да всяват паника? В такъв случай щеше да се наложи малко да форсирам събитията, защото в момента ми беше необходимо медиите да вдигат силен шум и да надават истерични вопли по темата на деня.
— Ясно… Но ние не сме направили нищо особено. Само това ни липсваше — да се занимаваме с банки… Просто убихме няколко души. А пък по радиото лъжат.
— Лъжат ли?
— Както обикновено… Хайде да обсъдим какво ще свършим през следващото денонощие…
ОСМА ГЛАВА
СЕРГЕЙ КОЧЕРГИН
Кой живее в кулата?
6 ноември 2003 г., Пятигорск
Нощ. Улица. А лампата… я няма!
Със стълба я отмъкнал някакъв педал.
Да бяхте казали, поручик, само,
че тук ни чака истински провал…
— Че аз откъде да зная?
— Чакай малко! Това е само половината стихотворение.
— Аха, ясно. И какво следва нататък?
— Ето какво:
Какъв ти мерцедес е…н? Какви ти трупове?
Че тук не идва никой даже да пикае!
А под стрехите на е…та хралупа
самотни вятър и виелица хоро играят.
Най-вероятно поручикът бях аз. Защото званието „поручик“ горе-долу беше равностойно на нашето „старши лейтенант“. И тъй като покрай Вася нямаше друг старши лейтенант, значи това със сигурност бях аз.
И ми стана приятно. Ала не заради това, че бях попаднал в такова кретенско стихотворение, а понеже ме бяха нарекли поручик. Напъплиха ме, разбирате ли, едни такива шовинистични носталгични флуиди…
— Е, какво ще кажеш?
— Възразявам.
— За какво?
— За това, че никой не идва тук.
— Моля… Та да не би някой да е идвал?
— Въпросът не е в това дали идват, или не идват, а защо идват. С каква цел.
— А, защото идват да пикаят ли? Защото не е литературно, така ли?
— Не, за това дали е литературно, или не, и дума не може да става. Ако махнеш всички неприлични думи, от стихотворението няма да остане нищо.
— Ама че го каза… Тогава какво не ти харесва?
— Разбираш ли, има неща, за които просто не се пише. Премълчават се. По силата на неписаните закони на корпоративната творческа етика. Просто не е прието да се пише за такива неща и толкова по въпроса.
— Защо да не е прието?
— Май не биваше да подхващам този разговор… Абе, като се върнем в санаториума, ще си поговориш с Костя по този въпрос.
— Не, защо да си говоря с Костя? Сега и без това няма какво да правим, а пък ти си нашият вундеркинд… Тъй че хайде, критикувай ме, мама му стара! Само че конструктивно, без разните му там измислени колизии, дето ги лепиш изкуствено за контекста!
Я виж ти! Растеше нашият Васятка и вече възмъжаваше в интелектуалната ни компания. През последната година научи толкова сложни думи, че направо умът ти да се вземе.
— Знаеш ли кой е Пушкин?
— За поета ли питаш? Демек „Аз помня онзи миг прекрасен“?
— Тъй де…
— Знам, естествено! Ти за какъв ме мислиш?
— А я си представи, че вместо да напише „Аз помня онзи миг прекрасен“, беше написал нещо от сорта на… Абе, да речем:
Осрах ландото ваше, извинете,
защото сфинктерът ми все въстава.
Сега хартия гдето щете ми търсете -
със мръсен гъз за кавалер не ставам.
— Она-ля! — Вася чак зяпна от почуда. — А това откъде е?
— Отникъде! Това е същата щуротия като онзи ред от твоето стихотворение.
— Ама ти ли го измисли?!
— Какво значение има?
— Значи ти също можеш?! Просто го криеш, така ли?
Този въпрос беше зададен с известен трагизъм. Защото
Вася искрено смяташе, че има талант и притежава такава дарба. А това означаваше, че трябваше лекичко да дам заден, иначе щеше да се появи още една малка лична трагедия в психологически план…