— Глупости, нищо не мога… Това го е измислил някой от съвременните смахнати поети. От тия, дето се правят на модерни. Нали ги знаеш — ония, дето седят в столичните кафенета и се чудят какво да правят от скука…
— Аха, в такъв случай ми е ясно… А какво е това ландо?
— По онова време е било открита четириместна карета.
— Защо по онова време?
— Защото по-късно така се е наричало купето на лек автомобил, чийто покрив можел да се отваря само над задната седалка.
— Ти си истински вундеркинд… Край, запомних го. Хубава дума. Ще я използвам. А какво е сфинктер?
— Вася, не можеш да запомниш всичко на света. Защо си се хванал за това стихче? Говорехме за друго — че ако вместо възвишена лирика Пушкин беше избрал за тема разни претенциозни врътки…
— Общо взето, доколкото разбрах, това е свързано с гъза, пали?
— Да, в този случай си разбрал правилно. Но по принцип, ако трябва да го обясня накратко, това е пръстеновиден мускул, който се стеснява или се свива при съкращаването на външното или преходното отвърстие.
— Направо да паднеш! Все едно да кажеш: „Ей, пуяк, запуши си сфинктера, че духа!“. Ха-ха! Супер, нали?
— Не зная, Вася. Според мен това е просто някаква идиотска шега.
— Добре де, добре… Само че за темата не съм съгласен.
— В какъв смисъл?
— Ами чуй:
Във колхоза лятос е прекрасно,
току си стъпил във л…то прясно!
А който клекне във полето да с…е,
ще го видят чак от другото дере!
Какво ще кажеш? Това пък го е измислил народът!
— Това го е измислил някой идиот. А пък на народа му е харесало и го повтаря. Вася, недей да спориш, нито един нормален поет, чието творчество живее в сърцата на потомците, няма и не може да има такава говняна тематика. Просто го приеми като даденост.
— Добре де, приемам го. Тогава нека бъде така: „Че тук не идва никой, без да знае“. Така става ли?
— Е, това вече е друга работа.
— Но съгласи се, че така се губи въздействието. Нали?
— Защото трябва да изграждаш стихотворението си така, че то да се основава на фрази, които са общоприети за употреба, а не на разни съмнителни моменти. Точно в това се състои възвишеното изкуство на поета — да изгради с обикновени думи някаква фантастична конструкция, която възхищава и стъписва…
— Стига вече, наду ми главата. А иначе как ти звучи като цяло?
— Виж какво… Ти нали не си ходил на училище?
— И какво от това?
— Ами нищо… Просто ми е интересно какво те е тласнало по посока на Блок. Защото това влиза в училищната
програма. А аз съм далеч от мисълта, че сам си се увлякъл но символизма…
Вася изсумтя като мъдрец, завъртя глава и тупна силно планшета, в който носеше картата на града:
— Ти бълнуваш, братко. В радиус от половин километър наоколо няма никакви блокове, никакви контролно-пропускателни пунктове и дори никакви въшливи допълнителни постове. Огледай се, тук сме съвсем сами…
Да, бях се изразил неправилно. Блок означаваше добре укрепен стационарен пост. А пък понятието „блокиращ пост“, което звучи силно и авторитетно, го бяха измислици някакви странични хора. Но военните го наричаха просто блок. Заради функционалната му характеристика
нещо, с което можеше напълно да се блокира шосе или да се създаде сигурно прикритие на някое друго място. И нямаше съмнение, че Вася не подозираше за съществуването на някакъв друг блок. Просто началото на скапаното му стихотворение имаше някаква странна прилика с един друг блок, който се пишеше с главна буква, та затова си сложих грях на душата, мислейки си, че го познава… Вася беше акин. Така го наричаше Костя. Твореше на принципа „пиша за това, което виждам“. А ние седяхме в един джип „Нива“. Джипът беше спрян в Източното предградие, в покрайнините на квартала с частни имоти. Между другото, той се намираше близо до улица „Юбилейна“, където се издигаше къщата на най-важния шпионин Руденко.
Тук беше пусто като в мозамбикска лечебница за прокажени. Не съм бил на такова място, но са ми разказвали. Къщичките бяха стари и килнати, улицата плавно преминаваше в гориста местност, която продължаваше дявол знае накъде, а на двеста метра имаше по една едва мъждукаща улична лампа… Стигнахме дотук по заобиколен път, промъкнахме се през гористата местност и спряхме в храсталаците, като преди това дълго изчислявахме директорията за пряка стрелба. Или казано по-просто, търсихме лишен от растителност сектор с директна видимост, нещо като коридор. Защото на улицата просто нямаше къде да се спре. Там нямаше нито една кола, къщите бяха разположени на голямо разстояние една от друга и щяхме да се виждаме от километър.