— Това ли е всичко?
— Това е. А какво става при вас?
— А ти не си ли при Иванов?
— Не, аз съм във вашата стая. Гледам телевизия, а Петрушин налива мускули.
— А с какво тренира? При нас няма нито едно желязо!
— Преди една минута правеше лицеви опори на пода. Мисля, че направи на три пъти по двеста… — В този миг някъде покрай него Петрушин кресна: „По триста! Скапан счетоводител…“. — Аха, казва, че били по триста. А сега налива плочки на корема.
— Тук цари пълна тишина. Няма нищо, тъй че, ако докопате доброжелателите, веднага трябва да ги разстреляте до един. Мисля, че след около час ще се присъединим към вас. Ще дойдем тъкмо за вечеря…
— Вася, а защо има виелица?
— Къде има виелица?
— В стихотворението. „Самотни вятър и виелица хоро играят…“.
— Защо, не ти ли харесва?
— Не, добре си е… Просто е нехарактерно за теб. Разбира се, твоите сюжети понякога са доста изнасилени… Но доколкото съм забелязал, отразяваш обстановката в най-девствен вид, на принципа „едно към едно“. А пък сега има виелица. Въпреки че температурите са високи за сезона и ако времето трябва да се опише накратко, това е „топла влажна есен“…
— Ами точно там е работата, че е „топла и влажна“, мамка й мръсна! — изрече унило Вася. — Вече наближава декември, а още не е паднала нито една снежинка… — Сибирският ловец Вася люто мразеше местната зима. — При вас най-неприветливите сезони са есента и пролетта. Всичко се топи, влажно е и не можеш да вършиш нищо, защото нито е лято, нито е зима и изобщо цари някакво пълно недоразумение. Седиш като пън и чакаш цялото това безобразие да свърши и да започне някакъв нормален сезон. Добре че това не продължава дълго. Най-много един месец…
Това е положението. Но тук изобщо нямаше зими, които да съответстват на разбирането на Вася. Имаше капризен унил полусезон, който продължаваше почти половин година — от средата на октомври до май. Представяте ли си каква трагедия беше това за момчето от Сибир?
— С това шибано южно време се отучих да карам ски…
Както виждате, природата не беше дружелюбна към
Вася… И как да не се отдадеш на мечти за виелица и разни други красоти на нормалната сибирска зима…
— Внимание — каза с най-спокоен тон той.
— Да не си измислил още някое стихотворение?
— Погледни пътя, заплес.
Точно така, бях пълен заплес! Или не, просто се виждаше лошо…
На пътя имаше две тъмни сенки. Те се движеха бавно от средата на улицата по посока на нашия обект. Бяха се появили в сектора на визуалния ни контрол преди няколко секунди и ако бяха стигнали дотук с кола, значи бяха оставили автомобила някъде далеч от това място, защото не чухме бръмчене на мотор.
Нямаше нищо особено в това, че по улицата вървяха хора, само че се случваше за пръв път от час и половина. А до този момент тук беше абсолютно безлюдно…
Може да са някакви местни, които се разхождат…
— Озъртат се, като че ли търсят нещо — опроверга предположението ми Вася. Май се опитват да видят номерата на къщите…
А случайно да забелязваш дали си бъркат в носа?
Не зная как в тези условия можеше да се види, че хората се озъртат, тъй като се намирахме на почти сто метра от тях, а целият сектор за наблюдение беше осветен само от една скапана улична лампа. Ала трябваше да се вярва на Вася. Понеже той беше нинджа. Не приличаше на никого другиго. Все едно че се придържаше към принципа „аз съм художник и така виждам нещата“. И наистина виждаше много детайли различно.
Сякаш за да потвърдят думите му, тъмните фигури пуснаха един тъпичък жълтеникав лъч и започнаха да шарят с него по нашия обект.
— Браво, Вася…
— А ти съмняваше ли се! Вярвай ми, братко. Аз никога не лъжа…
Сенките намериха с фенерчето онова, което търсеха, приближиха се до къщата, която наблюдавахме, и изчезнаха.
А пред нас се появи обичайната за такива случаи дилема.
— Ще докладваме ли, или ще изчакаме, за да разберем какво ще направят? — промърмори възбудено Вася и се потупа по джоба, където държеше радиостанцията.
— Не зная какво можем да забележим оттук… — Опитвах се да различа с бинокъла онова, което не можех с невъоръжено око, само че не успях да постигна нищо, тъй като с бинокъла се виждаше още по-лошо. — Но със сигурност не бива да бързаме… Тези хора може да са всякакви. Ще изчакаме малко, няма къде да се дянат…