— Виждаш ли?
— Виждам…
На улицата, пред нашия обект, се появи една фигура, която едва се забелязваше от позицията ни. Тя явно не бързаше за никъде и стоеше на място.
— Това е часовой.
— В какъв смисъл?
— Ами варди момчето. Другият прави нещо, а този пази, за да му даде знак, ако има опасност.
— Мислиш ли?
— Аха, сигурен съм…
Вася виждаше всичко. Също като онзи бухал, който стоял нависоко и нищо не убягвало от погледа му. А пък аз открих въпросната едва различима фигура по-скоро интуитивно. За час и половина бях свикнал с обекта, умозрително бях фиксирал точните му очертания и паметта ми неволно бе направила нещо като отливка на обстановката. И точно затова забелязах, че се е появило нещо ново. Ако бяхме застанали тук преди десетина минути, за нищо на света нямаше да го видя! Защото около „нашата“ къща цареше такъв мрак, също като в онова скътано местенце на афроамериканеца…
— Мисля, че е време да кажем на полковника…
В този момент откъм къщата, която наблюдавахме, се чу ясен звук на бръмчащ мотор на автомобил. Беше съвсем равномерен и двигателят не се давеше от предварително ръмжене, както обикновено ставаше, когато загряваха разни стари таратайки на студа. Явно колата беше хубава и запали отраз…
— Да, сега вече наистина е време. — Вася извади радиостанцията от джоба си и изкомандва: — Пали!
— До тях няма и сто метра, тихо е, часовоят може да чуе
— усъмних се аз.
— Няма как… — успокои ме Вася. — Колата до него при всички случаи заглушава нашата. А пък ако не я загреем, язък че сме налетели на тоя мерцедес.
— Мерцедес ли?! Искаш да кажеш, че това е мерцедес?
— А ти не чуваш ли?! Моторът му бучи също като на мерцедеса на онези дагестанци, дето ги арестувахме.
— Бива си те…
— Хайде, пали…
Запалих мотора, а Вася докладва на полковника за промяната на обстановката.
Иванов не бе подготвен за толкова бързи резултати и както обикновено, направи дълга пауза. Нашият полковник беше много умен и справедливо имаше репутация на майстор на сложни оперативни комбинации. Но те изискваха бавно обмисляне в комфортни условия. По принцип той можеше да работи и в екстремален режим, само че за целта трябваше малко да позагрее, както казваше Костя…
— Край, мамка му мръсна, чучна се в позата на мислител
— промърмори ядосано Вася. Не знам откъде беше заимствал този израз. Сетне ми тикна радиостанцията. — Кажи му нещо. Ако не спипаме тоя мерцедес сега, със сигурност ще изчезне.
Да, това беше точно така. Ако това наистина беше мерцедесът на дагестанците, нямаше да можем да го настигнем с нашата кола. А тук мястото беше много удобно — изминаваш известно разстояние по шосето, заобикаляш поста на входа на града и здравей, магистрала „Кавказ“!
— Момчетата се канят да тръгват — обявих по радиостанцията. — Ние сме на стотина метра. Ако това наистина е мерцедес и те успеят да излязат на улицата, ще ги изгубим. Моля да ни разрешите да действаме.
— Добре, действайте — събра смелост Иванов. — А ние веднага тръгваме към вас. Само ви моля да внимавате! И без това нещата при нас са доста сложни…
— Ще се постараем — уверих го аз. — Това е, доскоро.
И подадох радиостанцията на Вася.
— Тръгваме — разпореди се той.
— Не е ли рано?
— Часовоят изчезна…
Точно така, пред къщата вече не се виждаше никаква фигура.
— Тъй че хайде… Само не пали фаровете…
Преместих внимателно скоростите и потеглих. Не включих светлините, тъй като бяхме огледали местността предварително и видяхме, че наоколо нямаше никакви дупки. Джипът се промъкваше през рехавите храсталаци, набирайки бавно скорост, и подскачаше бодро по неравностите.
Оставаха ни четиридесетина метра до улицата, когато от двора на наблюдаваната къща излезе някаква кола с включени габарити и започна да обръща към нас.
— Газ, фарове — изкомандва Вася.
Аз натиснах педала на газта до дъно, изхвърчах на асфалта, изминах двадесетина метра и включих фаровете.
Ослепителният сноп светлина разкъса мрака на улицата и освети колата, която довършваше маневрата си, сякаш ос в павилион на изложба.
Последва трясък…Точно така, това беше мерцедес. И ние е всичка сила се забихме от лявата страна на корпуса му, право между двете му врати, като безмилостно смачкахме фасона му и избихме стъклата… Ударът беше доста мощен и страховит, така че сигурно трябваше да се простим с пашата предна броня.
— Шофьорът е твой! — кресна Вася и изскочи навън.