— Как се казваш, момче?
— Адрий.
— Значи одобряваш, а, Адрий?
Детето кимна и реакцията му накара Ксенофонт да се усмихне и да разроши косата му. След известно време дойде майка му, взе го на ръце и каза:
— Извинявай. Баща му падна в битката. Продължава да го търси сред мъжете. Все се запилява нанякъде, дърпа хората за ръкавите и пита дали са го виждали. Дано не ти е досадил.
— Ни най-малко. Адрий се съгласи с мен за пътя, по който да тръгнем. Нали? Той е добро момче. — Жената примигна изненадано от отговора му, а Ксенофонт откри, че настроението му се е подобрило.
Последва час уморително катерене. Мъже и жени лазеха нагоре, като си помагаха един на друг. Някои се тътреха едва-едва, докато други скачаха от камък на камък като планински кози. През цялото време се опитваха да се оглеждат за евентуална атака, но беше просто невъзможно да държиш копието готово за действие и да се изкачваш по камъни, които се хлъзгат под краката ти. Ксенофонт погледна Хефест, когато той приближи. По измъчената му физиономия се виждаше колко му е било трудно да се раздели с конете.
— Ти ли даде заповед да убият коня ми? — попита Хефест. Въпросът му прозвуча като предизвикателство, но Ксенофонт отговори спокойно:
— Да. Конете не могат да се катерят.
Хефест го изгледа кръвнишки, но после лицето му омекна. Младежът вече нямаше нищо общо с улиците на големия град и живота там. Беше видял достатъчно, за да разбере, че Ксенофонт е взел единственото възможно решение.
— Спартанците ги колят като овце — горчиво каза той. — Тези хора нямат души.
— Спартанците не са сантиментални — отвърна Ксенофонт. — Различно е.
— Откъде знаеш по кой път да тръгнем?
— Избрах онзи, който води нагоре. Ще трябва да се изкатерим високо, за да преодолеем планините, Хефесте. Ако има проход, той ще е горе, близо до върховете.
Хефест спря задъхан и погледна надолу по склона. Всеки път, когато го правеха, се изумяваха колко път са изминали. Бързо се бяха научили да правят чести, но кратки почивки, за да не рухнат от изтощение.
Цялата пътека зад тях беше пълна с хора, които се катереха с мъка. Бяха уморени, но нямаха намерение да се предават. Ксенофонт ги погледна с гордост и Хефест видя изражението му.
— Няма да ти благодарят, нали знаеш — рече той. — Виждам как ги гледаш, все едно си им баща. Мисля, че накрая ще ти разбият сърцето.
Беше изненадващо да чуе тези думи от човек, който навремето обираше посещаващите театъра. Ксенофонт се дръпна назад и присви очи, сякаш за да огледа по-добре атинянина.
— Ти си доста свестен човек, Хефесте, макар че го прикриваш добре. Истината е, че ще сме големи късметлии, ако видим отново дома. Ако оцелеем, едва ли някой от нас ще остане същият. А и ти не очакваш достатъчно от сънародниците си. Те тепърва ще те изненадат, помни ми думата. Както изненадаха мен.
Хефест се изчерви от удоволствие от похвалата и двамата продължиха нагоре.
Високо над тях в мъглите зазвучаха странни крясъци, подобни по-скоро на крясъците на чайки или маймуни, отколкото на нещо, способно да излезе от гърлото на човек. Звукът отекна от скали и дерета и всички гърци замръзнаха по местата си. Хиляди стояха и гледаха напрегнато нагоре като уплашени от неизвестното деца.
Хефест и Ксенофонт се спогледаха мрачно.
— Знаят, че сме тук — каза Ксенофонт.
След първото било се спуснаха в закътана долина, където попаднаха на трийсетина къщи. Всичките бяха изоставени, но имаше храна и — което беше още по-добре — вино в големи глинени съдове, вкопани в земята. Дюдюкането продължи в мрака и не позволи на повечето от хората да прекалят с пиенето и да станат безполезни. Всички искаха само да преминат планините и да излязат колкото се може по-скоро в равнините отвъд. Когато нощта падна, запалиха факли и обикаляха из селото, но бързо откриха, че светлините привличат стрели и камъни някъде отгоре — и че кардухите са умели стрелци. Трима души загинаха преди да се усетят да не носят факли, които ги превръщат в мишени. Онези, които останаха навън, така и не мигнаха; още двама хоплити бяха убити преди слънцето да изгрее. В същото време в далечината високо над тях горяха големи огньове, подобни на жълти звезди. Ксенофонт не се съмняваше, че целта им е да предупредят и да свикат всички племена и семейства на кардухите. Не можеше да се отърси от страха, който притискаше стомаха му като глада, нито от студа. Треперенето му най-сетне беше утихнало, когато седна до топлия огън в една от къщите. Яде най-добрата храна, която беше вкусвал от началото на похода им, и очите му се насълзиха при вида на пресния хляб и соленото масло, което не беше гранясало. Това беше малко удоволствие, но когато добави към него чаша червено вино, младо и почти кисело, изпадна едва ли не в блаженство.