— Хайде, мой стари лъве — каза той на Тисаферн. — Достатъчно се забавих. Не бива да оклюмвам, макар че и сега не мога да повярвам, че не е някаква грешка. Баща ми е твърде силен, за да умре, нали?
Усмихна се, макар че болката му си личеше ясно. В отговор Тисаферн сграбчи рамото на младия мъж, за да го утеши.
— Бях слуга на баща ти преди трийсет години, преди още да се родиш. Тогава той държеше света в ръцете си. Но дори на царете им е отредено само кратко време под слънцето. Краят настъпва за всички ни, макар че твоите приятели философи се съмняват дори и в това, сигурен съм.
— Иска ми се да знаеше достатъчно гръцки, за да ги разбираш.
Тисаферн изсумтя презрително.
— Това е език на овчари. Какво ме е грижа за приказките на роби? Аз съм персиец.
Изрече го в непосредствена близост до спартанците, макар че те с нищо не показаха, че са го чули. Кир погледна водача им, Анаксис. Анаксис знаеше и двата езика и не пропускаше нищо, но пък отдавна беше отписал Тисаферн като безполезен персиец. За миг погледите им се срещнаха и Анаксис му намигна.
Тисаферн забеляза развеселеното изражение на Кир и рязко се обърна в седлото да види какво е причинило тази промяна в настроението, кой се е осмелил да се подиграе на достойнството му. Видя единствено, че спартанците отново са готови да продължат напред, поклати глава и замърмори нещо за селяни и чужденци.
При дългите преходи спартанците носеха щитовете си на гръб. Сега, макар да не се намираха в опасност. Кир нареди да се подредят като за парад. Докато маршируваха през някоя от трите столици на Персийската империя, те държаха дисковете златист бронз в левите си ръце и дългите копия в десните. На кръста си носеха къси мечове, а до тях — прословутите си мечове копие. Тези тежки извити оръжия бяха страховити и противниците им ги смятаха за нечестни. Спартанците се надсмиваха на подобни оплаквания.
Бронзовите им шлемове покриваха брадите им и дебелите плитки, които се спускаха до раменете им. Скриваха и умората и слабостта, оставяйки единствено студеното впечатление за статуи. Прикриването на чертите беше само едно от нещата, които ги правеха толкова страшни. Репутацията означаваше повече. А носенето на оръжията и щита на баща или дядо означаваше още повече.
Кир и Тисаферн подкараха конете си по улиците. Множеството се разпръскваше пред тях, за да им направи път. Възцари се зловеща тишина — както сред жителите на града, така и сред мъжете, които крачеха през него.
— И все пак си мисля, че трябваше да оставиш наемниците — промърмори Тисаферн. — Какво ще каже брат ти, когато види, че си избрал гърци пред перси?
— Аз съм царски син и командващ войските на баща си. Ако брат ми каже нещо, то ще е, че достойнството ми е чест за дома ни. Спартанците са най-добрите на света. Кой друг би могъл да поддържа темпото ни през последните седмици? Да виждаш тук Безсмъртни? Или слугите ми? Един от робите ми умря по пътя, докато се опитваше да остане до мен. Другите изостанаха. Не, тези мъже си спечелиха мястото до мен, като останаха до мен.
Тисаферн сведе глава, сякаш се съгласява, макар че вътрешно кипеше от гняв. Кир се отнасяше към спартанците като към истински хора, а не като към бесни псета, каквито бяха. И без да се обръща, персийският военачалник знаеше, че някои от тях го наблюдават внимателно. Отнасяха се с недоверие към всеки, който се приближеше до господаря им, досущ като ръмжащи предупредително кучета. Е, това нямаше да продължи още дълго.
Двамата конници водеха спартанците нагоре по склона, към големите стъпала, които щяха да ги отведат още по-високо, до платото на персийския цар.
Големите стъпала бяха изсечени широки и ниски, така че царят да не слиза от коня си, когато се връща от лов. Кир и Тисаферн водеха, следвани от дрънчащите редици спартанци. Кир усещаше погледите на Безсмъртните на баща си върху себе си, докато приближаваше тясната порта на външната стена. Баща му беше изхарчил съкровищниците на цели държави за това плато, както за дооформянето му от планината, така и за целия лукс, който можеше да се намери тук. Макар да бе райската градина на империя, това място беше и крепост, с постоянна стража от две хиляди мъже.
Последното стъпало свършваше при портата, така че нямаше място за евентуалния враг да се събере и да я атакува. Кир почувства как притъмнява, когато персийските воини закриха слънцето над него, загледани надолу към групата му — към спартанците на стъпалата зад него, въоръжени с по четири оръжия на човек. Кир погледна невъзмутимо нагоре към позлатените от залязващото слънце стени.