Кир не обърна внимание на дребния дворцов управител, който беше дошъл да го посрещне. Не беше съвсем сигурен дали постът на мъжа е оскърбление, или не. Брат му Артаксеркс, естествено, беше при баща им. Това, че беше пратил прост слуга да съпроводи Кир през градините, не означаваше нищо.
Тисаферн като че ли се беше отърсил от тревогите и умората от пътуването и сега вървеше с изправен гръб и вдишваше дълбоко добре познатите му благоухания. Познаваше Кир от самото му раждане и беше негов наставник и приятел през по-голямата част от живота му. Въпреки това двамата гледаха по много различен начин на света. Кир обичаше хората — нямаше друг начин да се опише това. Те бяха неговата страст и той събираше приятели така, както други се стремяха да събират пари. За разлика от Кир, Тисаферн почти не можеше да скрие отвращението си от тълпите и потните войници.
Вървяха дълго по пътеки, които толкова криволичеха, че външен човек би се изгубил из тях десетки пъти. Кир ги познаваше от детството си и следваше дворцовия управител, без да се замисля. Павилионът на баща му се намираше в другия край на платото, заобиколен от палми и роби, всички очакващи сетния му дъх. Кир усети как гърлото му се стяга, докато крачеше; ослушваше се за риданията на жените на баща си.
Щом чу тътренето на сандал върху камък отгоре, Анаксис вдигна поглед. Спартанците стояха мълчаливо вече близо час, следвайки примера му. Анаксис изруга под нос, когато видя персийските войници да излизат по первазите от двете страни. Носеха пищни черни доспехи и лъкове с инкрустирани скъпоценни камъни, сякаш бяха стражи в театрална постановка или може би пред вратите на някой бордей. Приличаха му на деца, изгубили умовете си в царска съкровищница.
Персийският офицер имаше на шлема си пера в черно и бяло, които потрепваха на вятъра и бяха много по-великолепни от всичко, което Анаксис бе виждал в родината си. Кожата му лъщеше от масло, а ръцете му блестяха от скъпоценности. Не носеше лък, а само къс меч в златна ножница, която сигурно струваше колкото цял малък град. При тази мисъл Анаксис повдигна вежда. Това място беше пълно с плячка. А подобни неща си заслужаваше да се запомнят.
— Щитове в готовност — каза Анаксис.
Много от мъжете бяха метнали щитовете си на гръб или ги бяха подпрели на краката си. Вдигнаха ги отново и се намръщиха. Никой не се чувстваше удобно, когато над тях стояха стрелци, а те бяха натъпкани в тясното пространство долу.
Анаксис отново погледна каменните стени и забеляза колко са гладки. Над главата му от двете страни имаше по три редици персийски стрелци, може би толкова на брой, колкото онези, които гледаха намусено отдолу.
Офицерът с перата се спусна по тясна пътека в ъгъла. Сандалът му наполовина стърчеше над каменния ръб, така че Анаксис можеше да види нитовете по подметката.
Известно време никой не помръдваше. Въздухът бе напълно неподвижен, не подухваше никакъв ветрец, който да им даде облекчение. Сенките се бяха издължили, откакто царският син и Тисаферн бяха влезли, но вечерната светлина като че ли не се беше променила. Макар да беше топло, Анаксис усети как скротумът му се стяга. Мъжете, гледащи надолу към спартанците, се усмихваха и опипваха оръжията си. Бяха опънали тетивите на лъковете си. Макар да носеха церемониалните доспехи на царския двор, бяха подредени за клане. Анаксис се почеса по брадата и се обърна към приятеля си Кинис.
— Колко трудно според теб е да се качиш на този корниз?
При по-нормални дни Кинис беше як мъж, който с право се гордееше със силата си. Четиринайсетте дни подтичване по пясъчни пътища го бяха направили по-строен и по-намусен. Той сви рамене.
— Ако двама души задържат един щит ето така — той вдигна своя за ръба, — трети може да бъде вдигнат достатъчно лесно. Мислиш, че ще ни нападнат ли?
— Да — отвърна Анаксис. И повиши глас към останалите: знаеше, че е малко вероятно някой от онези горе да разбира и дума на гръцки. — Изглежда, че са решили да ни ударят. Така. Готови да вдигнете щитове над главите си. Застанете по тройки. Не правете нищо, освен ако не ни нападнат, но ако това стане, искам да метнете хора нагоре към тях. Това място ми харесва. Мисля, че трябва да го задържим, докато Кир се върне.
— Или да си пробием с бой път обратно до реката и да се махаме — промърмори Кинис.
Анаксис поклати глава. Беше дал думата си. Нямаше да допусне позора Кир да се върне и да открие, че е изоставил поста си. Кинис присви рамене в растящ гняв, когато видя как лъковете започват да се огъват.