Тя въздъхна.
— Видели сте?
— Тази нощ — потвърди той.
— Сигурна съм, че има една — две, които наистина ходят насън. Сигурна съм, че една, може би две, наистина са имали видения. Но сега тук има дузини млади жени, които чуват ангели и виждат движението на звездите; които се будят през нощта и надават писъци от болка. Трябва да разберете, братко: не всичките ни послушници са тук, защото имат призвание. Много от тях са изпратени тук от семейства, които имат твърде много деца у дома, или защото момичето е било прекалено усърдно в учението, или защото е изгубило годеника си, или пък защото не може да се омъжи по някаква друга причина. Понякога ни изпращат момичета, които са били непокорни. Разбира се, те донасят тук проблемите си, поне в началото. Не всяка има призвание, не всяка иска да бъде тук. А щом веднъж една млада жена излезе от килията си нощем, в разрез с правилата, и хукне из манастира, винаги се намира някоя, готова да се присъедини към нея — тя направи пауза. — А после трета, и четвърта.
— А раните, напомнящи тези на Христос? Стигмата върху дланите й?
Видя потреса на лицето й.
— Кой ви разказа за това?
— Видях момичето с очите си нощес, и другите жени, които тичаха след нея.
Тя сведе глава и сключи ръце; той си помисли за миг, че тя сякаш се моли за напътствие какво да каже сега.
— Навярно е чудо — изрече тихо сестра Урсула. — Стигмата. Не можем да знаем със сигурност. Може и да не е. Може би — Богородица да ни опази от злото — е нещо по-лошо.
Лука се наведе през масата, за да я чуе.
— По-лошо ли? Какво искате да кажете?
— Случва се някоя благочестива млада жена сама да бележи себе си с петте рани на Христос. Бележи себе си като акт на набожност. Понякога младите жени са готови да стигнат твърде далече — тя си пое нервно, треперливо дъх. — Затова се нуждаем от силна дисциплина в тази обител. Монахините имат нужда да чувстват, че можем да се грижим за тях, както една дъщеря получава грижи от баща си. Необходимо им е да знаят, че има строги граници на поведението им. Необходимо е да бъдат грижливо ръководени.
— Боите се, че жените се самонараняват? — попита Лука, потресен.
— Те са млади жени — повтори сестрата-ковчежничка. — И нямат кой да ги води. Стават страстни, възбудени. Не е непознато явление да нараняват плътта си сами, или взаимно.
Брат Пиетро и Лука си размениха ужасени погледи; брат Пиетро наведе глава и си отбеляза нещо.
— Манастирът е заможен — отбеляза Лука, като говореше напосоки, за да се разсее от потреса.
Тя поклати глава.
— Не, положили сме обет за бедност, всички до една. Бедност, покорство и целомъдрие. Не можем да притежаваме нищо, не можем да следваме собствената си воля, и не можем да обичаме мъж. Всички сме положили тези обети, няма начин да ги избегнем. Всички сме ги положили. Всички доброволно сме дали съгласието си.
— С изключение на игуменката — предположи Лука. — Разбрах, че тя възроптала. Не искала да постъпи тук. Било й заповядано да постъпи в манастира. Не е избрала сама да бъде покорна, бедна и лишена от любовта на мъж.
— Ще трябва да попитате нея — каза сестрата-ковчежничка със сдържано достойнство. — Тя премина през ритуала. Отказа се от скъпите си рокли в големите сандъци, които донесе със себе си. От уважение към положението й в света й беше позволено да смени роклята си насаме. Собствената й прислужница й обръсна главата и й помогна да се облече в груб лен, и във вълненото расо на нашия орден, със забрадка на главата и воал върху нея. Когато беше готова, тя влезе в параклиса и легна сама на каменния под пред олтара, с разперени ръце, с лице, притиснато към студения под, и се отдаде на Бога. Единствено тя може да знае дали е положила обетите и в сърцето си. Умът й е скрит от нас, нейните сестри.
Тя се поколеба.
— Но нейната прислужница, разбира се, не положи обетите. Тя живее сред нас като външен човек. Прислужницата й, доколкото знам, не следва никакви правила. Не знам дали дори се подчинява на игуменката, или отношенията им са по-…
— По-какви? — попита Лука, ужасен.
— По-необичайни — каза тя.
— Какво е положението на прислужницата? Тя сестра-мирянка ли е?
— Не знам точно как бихте я нарекли. Била е лична прислужница на игуменката от детинство, и когато игуменката постъпи при нас, робинята също дойде; просто я сподири, както куче следва господаря си. Живее в жилището на игуменката. Известно време спеше в килера до стаята на игуменката, отказваше да спи в килиите за монахините, после започна да спи на прага на стаята й, като робиня. Отскоро започна да спи в леглото при нея — тя помълча. — За да не я оставя сама — поколеба се и допълни: — Не намеквам нищо друго.