Перото на брат Пиетро беше увиснало във въздуха, устата му беше отворена; но той не казваше нищо.
— Тя посещава църквата, следвайки игуменката като сянка; но не изрича молитвите, нито се изповядва, нито присъства на литургия. Предполагам, че е неверница. Наистина не знам. Тя е изключение от нашето правило. Не я наричаме „сестро”, наричаме я Ишрак.
— Ишрак ли? — Лука повтори странното име.
— Родена е в земите на османците — каза сестрата-ковчежничка, стараейки се да говори сдържано. — Ще я забележите из манастира. Носи тъмна роба като мавърка, понякога закрива лицето си с воал. Кожата й е с цвета на горена захар навсякъде. Сякаш е от карамел. Била е бебе, когато последният господар я довел по тези земи, когато се върнал от кръстоносните походи. Може би се е сдобил с нея като трофей, може би — като с домашен любимец. Не й сменил името, нито се погрижил да я кръсти; но наредил да бъде отгледана заедно с дъщеря му като нейна лична робиня.
— Мислите ли, че тя може да има нещо общо с нарушенията? След като са започнали, когато е дошла в манастира? Нали е дошла с игуменката, по същото време?
Тя сви рамене.
— Някои от монахините се изплашиха от нея, когато я видяха за първи път. Тя е еретичка, разбира се, и изглежда стряскащо. Следва игуменката като сянка. Те я намираха за… — тя се поколеба. — Смущаваща — каза, после кимна в потвърждение на думата, която беше избрала. — Смущаваща е. Всички казвахме това: смущаваща.
— Какво прави?
— Не прави нищо за Бог — каза сестрата-ковчежничка с внезапна разпаленост. — Със сигурност не прави нищо за манастира. Където отиде игуменката, там отива и тя. Никога не се отделя от нея.
— Сигурно все пак излиза? Нали не е затворена?
— Никога не се отделя от игуменката — възрази тя. — А игуменката никога не излиза. Робинята витае наоколо като призрак. Върви в сенките, стои в тъмните ъгли, наблюдава всичко, и не говори с никоя от нас. Сякаш сме хванали в капан някакво странно животно. Имам чувството, че държа в клетка жълто-кафява лъвица.
— Самата вие боите ли се от нея? — попита Лука безцеремонно.
Тя вдигна глава и го погледна с ясния си сив поглед.
— Вярвам, че Бог ще ме предпази от злото — каза тя. — Но ако не бях напълно убедена, че съм под закрилата на Божията десница, тя би ме изпълвала с огромен ужас.
В малката стая настъпи мълчание, сякаш сред тях бе преминало тихо невидимо зло. Лука почувства как косъмчетата на тила му настръхват, докато под масата брат Пиетро потърси опипом разпятието, което носеше на колана си.
— С коя от монахините е най-добре да говоря първо? — попита Лука, нарушавайки мълчанието. — Напишете ми имената на онези, които са ходили насън, получавали са рани като на Христос, имали са видения и са се лишавали от храна.
Той побутна към нея хартията и перото, и, без припряност или колебание, тя изписа ясно шест имена и му върна листа.
— А вие? — попита той. — Случвало ли ви се е да имате видения или да ходите насън?
Усмивката, която тя отправи към по-младия мъж, беше почти прелъстителна:
— Будя се нощем за църковните служби, и отивам да се моля — каза тя. — Няма да ме намерите другаде, освен на топло в леглото ми.
Докато Лука примигваше, за да прогони от ума си това видение, тя стана от масата и излезе от стаята.
— Впечатляваща жена — каза Пиетро тихо, когато вратата се затвори зад нея. — Помислете си — да е в манастир от четиригодишна възраст! Ако беше живяла във външния свят, какво ли би могла да постигне?
— Копринено бельо — отбеляза Фриз, като провря едрата си глава през вратата от коридора отвън. — Необичайно.
— Какво? Какво? — запита настойчиво Лука, разгневен без причина, чувствайки как сърцето му блъска в гърдите при мисълта за сестрата-ковчежничка, спяща в целомъдреното си ложе.
— Необичайно е да попаднеш на монахиня с копринено бельо. Власеница — да, това може би е крайност, но се среща. Коприненото бельо — не.
— Откъде, по дяволите, знаеш, че носи копринено бельо? — запита раздразнено Пиетро. — И как се осмеляваш да говориш така, и то за такава жена?
— Видях го да се суши в пералното помещение, зачудих се на кого ли може да бъде. Стори ми се странно облекло за манастир, където монахините дават обет за бедност. Започнах да се ослушвам. Може и да съм глупак, но умея да слушам. Чух как бельото й шумоли, когато тя минаваше край мен. Тя не знаеше, че слушам, подмина ме, все едно бях камък или дърво. Коприната издава леко шумолене — той кимна самодоволно на Пиетро. — Има повече от един начин да провеждаш разследване. Не е нужно да умееш да пишеш, за да можеш да мислиш. Понякога помага и само да слушаш.