— Да — каза тя студено.
— Видях ръцете й — продължи той, и сега изпита чувството, че не провежда разследване, а отправя обвинение. Чувстваше се така, сякаш я обвинява. — По дланите й имаше рани, белязани бяха със знака на разпятието, сякаш тя показваше, или имитираше, раните на Христос.
— Не ги имитира — каза му игуменката със сдържано достойнство. — За нея това е мъчение, не извор на гордост.
— Знаете това?
— Знам го със сигурност.
— Тогава ще се срещна с нея днес следобед. Ще я изпратите при мен.
— Няма.
Спокойният й отказ порази Лука.
— Трябва!
— Няма да я изпратя днес следобед. Цялата общност наблюдава вратата на жилището ми. Пристигнахте достатъчно шумно, цялото абатство, братята и сестрите, знае, че сте тук и че вземате показания. Няма да позволя тя да бъде допълнително посрамена. За нея е достатъчно ужасно всички да знаят, че по ръцете й се появяват тези белези и че сънува тези сънища. Можете да се срещнете с нея; но в избрано от мен време, когато никой не гледа.
— Имам заповед лично от папата да разпитам злосторниците.
— Това ли си мислите за мен? Че съм злосторница? — внезапно попита тя.
— Не. Трябваше да кажа, че имам заповед от папата да проведа разследване.
— Тогава го направете — каза тя дръзко. — Но няма да се срещнете с онази млада жена, докато за нея не бъде безопасно да дойде при вас.
— Кога ще бъде това?
— Скоро. Когато преценя, че е подходящо.
Лука осъзна, че нямаше да стигне по-далеч с игуменката. За своя изненада не беше ядосан. Установи, че й се възхищава; харесваше будното й чувство за чест, и споделяше нейното объркване относно това, което се случваше в манастира. Повече от всичко друго обаче й съчувстваше за загубата. Лука знаеше какво е да тъгуваш за родител, да си нямаш никого, който да се грижи за теб, да те обича и закриля. Знаеше какво е да се изправиш сам пред света и да чувстваш, че си сирак.
Откри, че й се усмихва, макар да не можеше да види дали тя отвръща на усмивката му.
— Не е лесно да се разпитва жена като вас.
— Брат Лука, не е лесно да откажа на човек като вас — отвърна тя, стана без позволение и излезе от стаята.
През остатъка от деня Лука и брат Пиетро разпитваха една монахиня след друга, записваха историята на всяка, нейните надежди и страхове. Нахраниха се сами в приемната на сестрата-ковчежничка, обслужвани от Фриз. Следобед Лука отбеляза, че не може да понесе още едно момиче с пребледняло лице да му разказва, че е имало лоши сънища и че съвестта му го терзаела, и заяви, че трябвало да си отдъхне от тревогите и страховете на жените.
Оседлаха конете им и тримата мъже излязоха на езда в голямата букова гора, където яките дървета образуваха високи арки над тях, а от клоните им падаха медночервени листа и букови жълъди, с непрестанен шепнещ звук. Конете се движеха почти безшумно, защото дебелият килим от горски листа заглушаваше звука от копитата им, а Лука яздеше напред, сам, уморен от множеството жаловити гласове, които бе слушал този ден, питайки се дали щеше да успее да извлече някакъв смисъл от всичко, което бе чул, боейки се, че единственото, което правеше, бе да слуша безсмислени сънища и да се плаши от фантазии.
Пътеката ги водеше все по-нависоко и по-нависоко, докато излязоха над гората, в местност, откъдето се разкриваше изглед надолу към посоката, от която бяха дошли. Над тях пътеката продължаваше, по-тясна и по-камениста, нагоре към високите планини, които се издигаха, сурови и прекрасни, навсякъде около тях.
— Това е по-добре.
Фриз потупа коня си по шията, когато поспряха за миг. Долу под себе си видяха селцето Лукретили, сивия плочест покрив на абатството, обителите на двете монашески общности, разположени от двете му страни, и издигащият се над тях замък, където знамето на новия владетел пърхаше на вятъра над кръглата стражева кула при портата.
Въздухът беше студен. Над тях самотен орел описа кръг и се отдалечи. Брат Пиетро пристегна наметалото около раменете си и погледна Лука, за да му напомни, че не трябва да остават навън твърде дълго.
Заедно обърнаха конете и поеха по билото на хълма, като внимаваха гористата местност да остане от дясната им страна, а после, по първата дърварска пътека, отново се спуснаха надолу към долината, замлъквайки, когато дърветата се сгъстиха около тях.
Пътеката лъкатушеше през гората. Веднъж чуха шум на капеща вода, а после — тракането на кълвач, който пробиваше кората на дърво. Точно когато мислеха, че са отминали селото, излязоха на едно сечище и видяха широк, утъпкан път, водещ към замъка Лукретили, който се издигаше като висок каменен стражеви пост, надвесен над пътя.