— Добре се е наредил — отбеляза Фриз, като погледна високите стени на замъка, подвижния мост и леко развяващите се знамена. Откъм господарските конюшни долетя воят на глутницата ловни хрътки. — Нелош живот. Богатство, колкото щеш, ловиш си сам елените, изхранваш се от собствения си дивеч, достатъчно пари да идеш в Рим да позяпаш, когато ти се прище, и изба, пълна с твое собствено вино.
— Светците да са й на помощ, сигурно тъгува за дома си — отбеляза Лука, като гледаше към високите кули на красивия замък, пътеките за езда, които водеха навътре в гората и отвъд до езера, хълмове и потоци. — От цялото това богатство и свобода да се озове между четири стени, осъдена на уединение до смъртта си! Как е могъл един баща, който обича дъщеря си, да я отгледа на свобода тук, а после на смъртното си ложе да я затвори?
— По-добре това, отколкото лош съпруг, който би посегнал да я бие в мига щом брат й обърне гръб, по-добре това, отколкото да умре при раждане — изтъкна брат Пиетро. — По-добре това, отколкото да бъде омаяна от някой зестрогонец, и цялото семейно богатство и добро име да бъдат унищожени след година.
— Зависи от зестрогонеца — обади се Фриз, без да го питат. — Някой юначага с поне мъничко обаяние щеше може би да докара малко руменина на бузите й, да й даде повод за приятни блянове.
— Достатъчно — заяви Лука. — Не може да говориш за нея така.
— Изглежда, не трябва да мислим за нея като за хубава девойка — обърна се Фриз към коня си.
— Достатъчно — повтори Лука. — Пък и не знаеш как изглежда тя, не повече, отколкото знам аз.
— Ха, но аз се досещам от походката й — тихо каза Фриз на коня си. — Винаги можеш да прецениш дали едно момиче е хубаво по походката му. Хубаво момиче като нея ходи така, сякаш притежава света.
Изолда и Ишрак бяха на прозореца, когато младите мъже влязоха обратно през портата.
— Нима не можеш направо да усетиш мириса на чистия въздух по дрехите им? — прошепна първата. — Когато той се наведе напред, можах да доловя мириса на гората, на свежия въздух и на вятъра, който идва от планината.
— Можем да излезем, Изолда.
— Знаеш, че не мога.
— Можем да излезем тайно — отвърна другата. — Нощем, през малката странична портичка в стената. Можем просто да се разходим из гората на светлината на звездите. Ако копнееш да бъдеш навън, не е нужно да бъдем затворници тук.
— Знаеш, че се заклех никога да не излизам оттук…
— След като толкова много обети се нарушават? — настоя другата. — След като обърнахме абатството надолу с главата и доведохме ада тук вътре с нас? Какво значение би имал още един грях? Какво значение има какво правим сега?
Погледът, който Изолда отправи към приятелката си, беше потъмнял от вина.
— Не мога да се откажа — прошепна тя. — Каквото и да мислят или казват хората, че съм направила, каквото и да съм направила — няма да изневеря на себе си. Ще удържа на думата си.
Тримата мъже присъстваха на вечернята — последната служба, преди монахините да се оттеглят за през нощта. Фриз погледна с копнеж към складовете на сестрата-ковчежничка, когато тримата мъже излязоха в галерията под колоните и се разделиха, за да отидат в стаите си.
— Какво не бих дал за чаша вино преди лягане — каза той. — Или две. Или три.
— Наистина си безнадежден като слуга на духовник — отбеляза Пиетро. — Нямаше ли да ти е по-добре в някоя кръчма?
— А как щеше да се справя малкият господар без мен? — запита Фриз възмутено. — Кой го наглеждаше в манастира и го пазеше? Кой го хранеше, когато беше само едно дългокрако врабче? Кой го следва сега, където и да отиде? Кой пази пред вратата му?
— Наглеждаше ли те в манастира? — попита Пиетро, обръщайки се изненадано към Лука.
Лука се засмя.
— Наглеждаше вечерята ми и изяждаше всичко, което оставях — каза той. — Изпиваше дажбата ми от вино. В този смисъл ме наглеждаше много зорко.
Когато Фриз понечи да възрази, Лука го тупна по рамото.
— Е, добре де! Добре! — На Пиетро каза: — Когато най-напред постъпих в манастира, той ме пазеше, за да не ме бият по-големите момчета. Когато ме обвиниха в ерес, той свидетелства в моя полза, макар да не разбираше нищичко от това, което твърдяха, че съм направил. Бил ми е предан, винаги, от мига на първата ни среща, когато бях само един уплашен послушник, а той беше мързелив прислужник в готварницата. А когато ми възложиха тази мисия, той помоли да го освободят, за да ме придружи.