— Колко? — запита Лука. — Колко злато би задържало едно руно?
— И защо никой не спомена това тяхно дребно занимание? — попита Фриз. — Чудя се дали господарят на Лукретили знае? Добре изигран ще се окаже, ако е настанил сестра си в манастира, само за да може тя в крайна сметка да му отмъкне богатството под носа, използвайки самите монахини, които й е възложил да ръководи.
Лука погледна неразбиращо Фриз.
— Какво…?
— Шегувах се…
— Не, може и да не е шега. Ами ако е дошла тук и е открила златото, точно както и ти, и е накарала монахините да се заловят за работа? А после й е хрумнало да си измисли, че манастирът е изпаднал в грях, така че вече никой да не ги посещава, така че никой да не вярва на думата на монахините…
— Тогава никой не би разбрал за дребното й начинание, и, макар че ще си остане игуменка, отново ще може да живее като знатна дама — довърши Фриз. — Щастлива сред купчините златен прах.
— Проклет да съм — изрече Лука унило. Измина един дълъг миг, през който двамата с Фриз останаха мълчаливи, а после Лука се обърна, без да каже и дума повече, възседна коня си и го срита да поеме в лек галоп. Докато яздеше, осъзна, че не беше просто потресен от престъплението, което извършваха монахините, но и се чувстваше лично засегнат от игуменката — защото бе си казал, че би сторил всичко, за да й помогне! Сякаш обещанието му да й помогне бе означавало нещо за нея! Сякаш тя бе искала от него нещо друго, освен наивното му доверие, освен убеждението му в истинността на нейната история.
— Проклятие! — повтори той.
Яздеха мълчаливо: Фриз клатеше глава, опечален от загубата на въображаемото си богатство, Лука беше бесен, задето го бяха изиграли като глупак. Когато наближиха манастира, Лука опъна поводите и спря коня си, докато Фриз се изравни с него.
— Наистина ли мислиш, че е тя? Защото ми направи впечатление на изключително нещастна, скърбяща дъщеря — беше искрена в скръбта си по баща си, сигурен съм в това. И въпреки това — да ме гледа в лицето и да ме лъже за всичко друго… мислиш ли, че е способна на подобно безчестие? Не мога да си го представя.
— Може да го вършат зад гърба й — допусна Фриз. — Лудостта в манастира наистина е добър начин да държат чуждите хора надалече. Но предполагам, че тя може и да е в неведение за всичко това. Ще трябва да разберем кой носи златото за продан. Така ще разберете кой прибира богатството. И ще трябва да разберем дали това се е случвало и преди тя да дойде тук.
Лука кимна.
— Не казвай нищо на брат Пиетро.
— Шпионинът — допълни Фриз весело.
— Но тази вечер ще проникнем в хранилището и ще видим дали ще успеем да открием доказателства: руна, прострени да съхнат, злато.
— Няма нужда да проникваме с взлом, ключът е у мен.
— Как се докопа до него?
— А ти как мислиш, откъде получи такова великолепно вино за след обяда?
Лука поклати глава, а после каза тихо.
— Ще се срещнем в два часа.
Двамата млади мъже продължиха да яздят нататък заедно, а зад тях, със стъпки, по-тихи от шума на дърветата, които въздишаха на вятъра, робинята Ишрак ги проследи как се отдалечават.
Изолда беше в леглото си, вързана като пленница за четирите колони на балдахина, с крака, стегнати в ремъци в долния край, с ръце, завързани към двете горни колони на таблата. Ишрак придърпа завивките под брадичката й и ги приглади.
— Мразя да те виждам така. Непоносимо е. В името на собствения си Бог, кажи ми, че можем да напуснем това място. Не мога да те връзвам за леглото, сякаш си луда.
— Знам — отвърна Изолда, — но не мога да рискувам да тръгна насън. Не мога да го понеса. Няма да допусна тази лудост да ме връхлети, Ишрак, няма да се разхождам нощем, да крещя насън. Ако полудея, ако наистина полудея, ще трябва да ме убиеш. Не мога да го понеса.
Ишрак се наведе и опря кафявата си буза до бледото лице на другото момиче.
— Никога не бих го сторила. Никога не бих могла. Ще се борим с всичко това, и ще победим.
— Ами разследването?
— Този човек разговаря с всички сестри, ще узнае прекалено много. Докладът му ще унищожи това абатство, ще съсипе доброто ви име. Всичко, което му разказват, стоварва вината върху нас, показва, че бедите са започнали, когато пристигнахме ние. Трябва да се доберем до него. Трябва да го спрем.