— Не можем да ги затворим — каза монахинята в долния край на леглото, трепереща. — Опитвахме много пъти. Не се затварят.
— Трябва да се затворят! Защо да не се затворят?
Тя заговори с нисък, монотонен глас:
— Очите й са черни, защото отново е сънувала Смъртта. Вечно сънуваше Смъртта. А сега Смъртта дойде да я прибере. Тъмните й очи са изпълнени с последното й видение, вижда как Смъртта идва да я вземе. Затова отказват да се затворят, затова са тъмни като черен кехлибар. Ако се вгледате дълбоко в ужасните й черни очи, ще видите самата Смърт, отразена в тях като в огледало. Ще видите лицето на Смъртта, която гледа към вас.
Първата монахиня нададе тих вопъл, студен, жаловит звук.
— Тя ще дойде за всички ни — прошепна.
И двете се прекръстиха и отново зашепнаха молитви, а Фриз потръпна и сведе глава в молитва за мъртвата. Изправи се предпазливо и, стиснал зъби, за да овладее замайването си, заобиколи предпазливо монахините и отиде до леглото, където Лука още хъркаше. Разтърси рамото му.
— Малки господарю, събуди се.
— Ще ми се да не ме наричаш така — каза Лука замаяно.
— Събуди се, събуди се. Една от монахините е мъртва.
Лука седна рязко в леглото, после хвана главата си и се олюля.
— Нападната ли е била?
Фриз посочи с глава молещите се монахини.
— Те казват, че умряла в съня си.
— Можеш ли да провериш? — прошепна Лука.
Фриз поклати глава.
— Няма рана на главата. Не мога да видя нищо друго.
— Те какво казват? — Лука посочи с кимване към молещите се монахини, които се бяха върнали към молитвите си. За своя изненада видя Фриз да потръпва, сякаш го бе лъхнал студен вятър.
— Нищо не им се разбира — каза Фриз, отхвърляйки мисълта, че Смъртта идва да прибере всички тях.
Точно тогава вратата се отвори и влезе сестрата-ковчежничка начело на четири сестри — мирянки. Монахините при главата и краката на трупа се изправиха и застанаха отстрани, докато жените в кафяви одежди внимателно положиха безжизненото тяло върху груба носилка и го изнесоха през сводестата каменна рамка на вратата в съседната стая.
— Ще я облекат и ще я подготвят да бъде погребана утре — каза сестрата-ковчежничка в отговор на въпросителния поглед на Лука. Беше пребледняла от напрежение и умора. Монахините взеха свещите си и отидоха да бдят край тялото в студената външна стая. Лука видя сенките им да подскачат като огромни силуети по каменните стени, черни като едри чудовища, когато оставиха свещите си и коленичиха да се молят, после някой затвори вратата след тях.
— Какво е станало? — попита той тихо.
— Починала е в съня си — каза сестрата-ковчежничка. — Само Бог знае какво става тук. Когато отишли да я събудят рано, защото трябвало да участва във воденето на утринната служба, била мъртва. Била студена и вкочанена, а очите й били отворени и втренчени. Кой знае какво е видяла или сънувала, кой знае какво се е явило да я измъчва?
Тя бързо се прекръсти и допря ръка до малкото златно разпятие, което висеше от златна верижка на колана й. После се приближи до Лука и го погледна в очите.
— А вие? Чувствате ли замайване? Или слабост?
— Ще оживея — каза той иронично.
— Аз усещам слабост — обади се Фриз с надежда.
— Ще ви дам разредено пиво — каза тя и наля малко от една кана. Подаде на двамата по една чаша. — Видяхте ли асасина?
— Асасин — Фриз повтори странната за него дума. Така обикновено наричаха наемните арабски убийци.
— Онзи, който се е опитал да ви убие — който и да е той — поправи се тя. — Освен това, какво правехте в склада?
— Търсех нещо — каза Лука уклончиво. — Ще ме заведете ли там сега?
— Редно е да изчакаме изгрева на слънцето — отвърна тя.
— У вас ли са ключовете?
— Не знам…
— Тогава Фриз ще ни пусне да влезем с неговия ключ.
Погледът, който тя отправи към Фриз, беше много студен.
— Имате ключ за склада ми?
Фриз кимна: изражението му беше олицетворение на вината.
— Само за съществено важни запаси. За да не ви досаждам.
— Не мисля, че сте достатъчно добре, за да вървите дотам — каза тя на Лука.
— Добре съм — каза той. — Трябва да отидем.
— Стълбата може да е разбита.
— Тогава ще вземем друга стълба.
Тя осъзна, че той няма да отстъпи.
— Страхувам се. Да си кажа честно, страхувам се да отида.
— Разбирам — каза Лука с бърза усмивка. — Разбира се, че се страхувате. Тази нощ се случиха ужасни неща. Но трябва да бъдете смела. Ще бъдете с нас и няма да ни изненадат отново като глупаци. Бъдете смела, хайде.