— Защо не ми казахте това преди? — запита Лука. — Когато започнах разследването? Защо премълчахте това?
— Защото това място е моят живот — изрече тя ожесточено. — То е като пътеводен лъч на хълма, убежище за жените и място за служене на Бога. Надявах се, че игуменката ще се научи да живее тук в мир. Мислех, че Бог ще я призове, че призванието й ще укрепне. После се надявах, че тя ще се задоволи да направи състояние тук. Мислех си, че може и да е зла жена, но че може би ще успеем да я обуздаем. Но след като една монахиня умря — монахиня, поверена на нашите грижи… — тя сподави едно ридание. — Сестра Августа, една от най-невинните и чистосърдечни жени, живяла тук с години…
Сестрата млъкна, без да довърши.
— Е, сега всичко свърши — допълни тя с достойнство. — Не мога да крия какво върши тя. Тя използва тази Божия обител, за да прикрие алчността си, а мисля, че робинята й прави магии на монахините. Те получават видения, ходят насън, по телата им се появяват странни рани, а сега една умря в съня си. Кълна се в Бога, вярвам, че игуменката и нейната робиня подлудяват всички ни, за да могат да се доберат до златото.
Ръката й потърси разпятието на кръста й и Лука я видя как го стиска здраво като талисман.
— Разбирам — каза той, колкото можеше по-спокойно, макар че собственото му гърло бе пресъхнало от суеверен страх. — Бях изпратен тук да сложа край на тези ереси, на тези грехове. Упълномощен съм лично от папата да разследвам и да отсъдя. Искам да видя всичко със собствените си очи. Няма нещо, което да не поставя под въпрос. По-късно тази сутрин ще говоря с игуменката отново и, ако тя не може да даде обяснение за действията си, ще се погрижа да бъде освободена от поста си.
— Отпратена оттук?
Той кимна.
— А златото? Ще позволите ли манастирът да задържи златото, за да можем да храним бедните и да основем библиотека? Да бъдем пътеводен лъч за тънещите в мрак и невежество?
— Да — каза той. — Манастирът трябва да си получи състоянието.
Видя как лицето й светна от радост.
— Нищо не е по-важно от манастира — увери го тя. — Нали ще позволите на моите сестри да останат тук и да водят своя предишен живот, своя свят живот? Ще ги поставите под ръководството на достойна жена, нова игуменка, която може да ги ръководи и да ги напътства?
— Ще го оставя под надзора на братята — доминиканци — реши Лука. — А те ще съберат златото от потока и ще осигуряват средства за манастира. Това вече не е обител в служба на Бог, тъй като тук са били извършвани престъпни деяния. Ще я поставя под контрола на мъже, няма да има игуменка. Златото ще бъде възвърнато Богу, манастирът — на братята.
От устните й се изтръгна трепетна въздишка и тя скри лице в ръцете си. Лука протегна ръка към нея, за да я утеши, и само предупредителният поглед на Фриз му напомни, че тя бе обвързана от свещените си обети и той не биваше да я докосва.
— Какво ще правите? — попита Лука тихо.
— Не знам. Целият ми живот е свързан с манастира. Ще служа като ковчежничка, докато преминем под заповедите на братята. Те ще имат нужда от мен за първите месеци, никой освен мен не знае как се ръководи това място. После може би ще попитам дали мога да постъпя в друг орден. Бих искала да съм в орден, който осигурява по-голямо уединение, повече спокойствие. Тези дни бяха ужасни. Искам да постъпя в орден, където обетите се спазват по-строго.
— Бедност? — попита Фриз напосоки. — Искате да бъдете бедна?
Тя кимна.
— Търся орден, който уважава заповедите, орден, отличаващ се с повече простота. Да знам, че сме складирали цяло състояние в злато на собствения си таван… да не знам какво е вършела игуменката или какво е възнамерявала да стори, да се боя, че е служила на самия Дявол… всичко това ми тежи на съвестта.
В утринния въздух отекна звън на камбана, призоваващ всички да се съберат в параклиса.
— Утринната молитва — каза тя. — Трябва да отивам на църква. Сестрите трябва да ме видят там.
— И ние ще дойдем — каза Лука.
Затвориха вратата на склада и я заключиха след себе си. Докато Лука гледаше, тя се обърна към Фриз и протегна ръка за ключа му. Лука се усмихна на простичкото напомняне за правата й, а тя остана неподвижна, докато Фриз опипваше джобовете си, преструвайки се, че търси, а после, неохотно, й предаде ключа.