— Благодаря — каза тя. — Ако искате нещо от складовете на манастира, може да се обърнете към мен.
Фриз направи лек, престорен поклон, сякаш за да признае властта й. Тя се обърна към Лука.
— Аз бих могла да бъда новата игуменка — каза тихо. — Бихте могли да ме препоръчате за поста. Манастирът ще бъде в безопасност, поверен на моите грижи.
Преди Лука да успее да отговори, тя погледна отвъд него към прозорците на лечебницата, внезапно спря, и сложи длан върху ръкава му. Той изведнъж застина, усещайки остро докосването й. Зад него Фриз спря на място. Тя вдигна пръст към устните си, за да даде знак за мълчание, а после бавно посочи напред. Сочеше към помещението за покойниците до лечебницата, където през пролуките на капаците проблясваше малка светлинка. Видяха, че вътре някой се движи.
— Какво има? — попита Лука. — Кой е там вътре?
— Светлините би трябвало да са закрити, а монахините, които бдят над тялото, трябва да са неподвижни и безмълвни — прошепна тя. — Но някой се движи там вътре.
— Може би сестрите, които я мият? — попита Лука.
— Би трябвало да са приключили с работата си.
Тримата тихо тръгнаха през двора и погледнаха през отворената врата на лечебницата. Вратата, която извеждаше от лечебницата и водеше през нея до помещението за мъртъвците, беше здраво затворена. Сестрата-ковчежничка отстъпи назад, сякаш се боеше да отиде по-нататък.
— Има ли друг вход?
— Изнасят ковчезите на бедняците през една задна врата, към конюшните — прошепна тя. — Тя може да не е залостена.
Бързо прекосиха двора на конюшнята до двойната врата на помещението за мъртъвците, достатъчно широка да побере каруца и кон, залостена с дебела дървена греда. Двамата млади мъже безшумно повдигнаха гредата от жлебовете. Вратата остана затворена, притисната само от собствената си тежест. Фриз взе една вила за сено, подпряна на близката стена, а Лука се наведе и извади кинжала от ботуша си.
— Когато ви кажа, отваряйте бързо — каза той на сестрата-ковчежничка. Тя кимна, с лице, бяло като воала си.
— Сега!
Сестра Урсула отвори широко вратата, двамата млади мъже се втурнаха в помещението, стиснали здраво оръжията си — но после отстъпиха ужасени назад.
Пред тях се разкри кошмарна сцена, като от касапски дюкян, в който месарят и чиракът му обработват пресен животински труп. Но картината беше далеч по-ужасна. Пред тях не стоеше касапин, а на каменната маса нямаше животно. Игуменката беше в кафяво работно расо, главата й бе увита в шал, а Ишрак беше с обичайната си черна роба, покрита с бяла престилка. Двете момичета бяха запретнали ръкави, застанали над мъртвото тяло на сестра Августа, ръцете им бяха изцапани до лактите. Ишрак размахваше в ръка окървавен нож, вадейки вътрешностите на мъртвото момиче. Монахините, които трябваше да бдят над тялото, не се виждаха никъде. Когато мъжете нахълтаха, двете млади жени вдигнаха погледи и застинаха. Ножът остана вдигнат над разпорения корем на мъртвата монахиня, по престилките, по леглото, по ръцете им се виждаха петна от кръв.
— Отдръпнете се — нареди Лука: от потрес гласът му беше студен като лед. Насочи кинжала си към Ишрак, която погледна игуменката в очакване на заповед. Фриз вдигна вилата си, сякаш се готвеше да я наниже на зъбците.
— Отстъпете от тялото, и никой няма да пострада — каза Лука. — Прекратете това — каквото и да е това, което правите — беше му непоносимо да погледне, не можеше да намери думи, за да го назове. — Прекратете и се отдръпнете плътно до стената.
Чу как сестра Урсула влиза зад него, и ахването й от ужас при вида на клането пред тях.
— Милостиви Боже! — Тя залитна и той чу как се обляга на стената, а после повръща.
— Донесете въже — каза Фриз, без да обръща глава към нея.
— Донесете две въжета. И доведете брат Пиетро.
Тя сподави пристъпа си на гадене.
— Какво правите, в името Божие? Майко — игуменко, отговорете ми! Какво й правите?
— Вървете — каза Лука. — Вървете веднага.
Чуха как тя прекоси тичешком настлания с калдъръм двор пред конюшнята, а после игуменката вдигна очи към Лука.
— Мога да обясня това — каза тя.
Той кимна, стискайки кинжала. Съвсем ясно беше, че нищо не би могло да обясни тази сцена: ръкавите й, навити до лактите, ръцете й — опетнени в червено от кръвта на мъртва монахиня.
— Смятам, че тази жена е била отровена — каза тя. — Приятелката ми е лекар…
— Невъзможно — каза Фриз тихо.
— Такава е — настоя игуменката. — Ние… ние решихме да разрежем корема й и да видим какво е яла.
— Те я ядяха — гласът на сестрата-ковчежничка се разнесе треперливо откъм вратата. Тя се бе върнала в стаята; брат Пиетро пристъпи зад нея с пребледняло лице. — Двете ядяха тялото й в сатанинска меса. Ядяха тялото на сестра Августа. Погледнете кръвта по ръцете им. Пиели са кръвта й. Игуменката се е предала на Сатаната, тя и нейната робиня — еретичка провеждат дяволска меса тук, на нашата осветена земя.