— Простете ми — каза тя. — Не ми е позволено…
— Знам — каза той бързо. — Вие трябва да ми простите. Не биваше да ви докосвам.
— Беше толкова ужасяващо…
В гласа й се долови треперене, което тя не успя да прикрие.
Лука сложи ръце зад гърба си, за да не посегне отново към нея.
— Трябва да си починете — каза той безпомощно. — Това би било твърде много за която и да е жена.
— Не мога да си почина — каза тя задъхано. — Трябва да оправя нещата тук. Не мога да позволя моите сестри да видят тази ужасна гледка, или да открият какво е извършено тук. Ще доведа жените да почистят. Трябва да оправя отново всичко. Ще им дам нареждания, ще ги поведа, ще ги изведа от греха и ще ги въведа в пътищата на праведността, ще ги изведа от мрака и ще ги въведа в светлината — тя приглади расото си и го отръска. Лука чу прелъстителното шумолене на копринената й долна риза, а после тя се извърна от него, за да се залови с работата си.
На вратата на лечебницата тя спря и хвърли поглед назад. Видя, че той гледа след нея.
— Благодаря ви — каза тя с едва доловима усмивка. — Никой мъж не ме е прегръщал, никога досега в живота ми. Радвам се, че познах мъжка ласка. Ще живея тук цял живот, ще живея в този орден, може би като игуменка, и въпреки всичко винаги ще помня това.
Той едва не пристъпи към нея, но тя издържа на погледа му само още миг, а после си отиде.
Фриз и брат Пиетро дойдоха при Лука в настлания с калдъръм двор.
— На сигурно място ли са? — попита Лука.
— Истински затвор си имат там — отбеляза Фриз. — На стената имаше вериги, окови, белезници. Той настоя да им сложим и трите, а аз ги приковах, сякаш и двете са робини.
— Само докато господарят на Лукретили пристигне — отвърна отбранително брат Пиетро. — Ако ги бяхме оставили вързани с въжета и се бяха освободили, какво щяхме да правим?
— Да ги хванем отново, когато отворим капака в пода — предположи Фриз. На Лука каза: — Намират се в кръгла пещера без вход или изход, освен този отвор в покрива, а те не могат да стигнат до него, докато не бъде отворен, и в него не бъде спусната дървена стълба. Стените дори не са обикновен камък, подземието е изкопано в здрава скала. Затворени са на сигурно място като две мишки в капан. Но той държеше да ги окове в железа, като пирати.
Лука погледна писаря и видя, че той изпитваше дълбок страх от мистерията, която обграждаше двете жени и ужасната им природа.
— Правилно си постъпил, проявявайки такава предпазливост — каза той с успокоителен тон. — Не знаем какви сили имат.
— Мили Боже, когато ги видях с кръв до лактите, а те ни гледаха, с лица, невинни като на учени хора зад писалище! Какво правеха? Каква сатанинска работа вършеха? Меса ли беше това? Наистина ли са яли плътта й и са пили кръвта й в сатанинска меса?
— Не знам — каза Лука. Докосна с ръка главата си. — Не мога да мисля…
— Я се погледни! — възкликна Фриз. — Би трябвало още да си в леглото, а Бог е свидетел, че и самият аз се чувствам зле. Ще те отведа обратно в лечебницата, там можеш да си починеш.
Лука се присви ужасено.
— Не там — каза той. — Няма да се върна там. Заведи ме в стаята ми в жилището на свещеника, ще поспя, докато господарят на Лукретили пристигне. Събуди ме веднага щом дойде.
В подземието двете млади жени бяха обгърнати в мрак, сякаш вече бяха в гроба. Все едно че бяха погребани живи. Примигваха и напрягаха очи, но бяха слепи.
— Не мога да те виждам — каза Изолда: гласът й пресекна от ридание.
— Аз те виждам — отговорът дойде спокойно и уверено от непрогледната тъмнина. — Пък и бездруго винаги знам, когато си наблизо.
— Трябва да пратим вест на разследващия. Трябва да намерим начин да говорим с него.
— Знам.
— Ще повикат брат ми. Той ще ни изправи на съд.
Ишрак мълчеше.
— Ишрак, би трябвало да съм сигурна, че брат ми ще ме изслуша, че ще повярва на това, което казвам, че ще ме освободи — но все повече се убеждавам, че ме е предал. Той насърчи принца да дойде в стаята ми, не ми остави избор, освен да дойда тук като игуменка. Ами ако през цялото време се е опитвал да ме прогони от дома ми? Ами ако се е опитвал да ме унищожи?
— Така мисля — каза другото момиче спокойно. — Наистина мисля така.
Настъпи мълчание, докато Изолда се опитваше да приеме мисълта в съзнанието си.
— Как е могъл да бъде толкова нечестен? Как е могъл да бъде толкова коварен?
Веригите прозвънваха, когато Ишрак сви рамене.
— Какво ще правим? — попита Изолда отчаяно.
— Тихо.
— Тихо? Защо? Какво правиш?
— Пожелавам си…