— Абате, ще благословите ли работата, която вършим днес?
Абатът притвори очи и скръсти ръце върху заобления си корем.
— Небесни Отче, благослови делото, което се върши тук днес. Нека това абатство бъде изцелено и пречистено от греха, и възвърнато към реда на Бог и на човека. Дано тези жени осъзнаят греховете си и пречистят сърцата си с разкаяние, и дано ние, техните съдници, бъдем справедливи и праведни в гнева си. Дано Ти представим готови да се разкаят грешници, Господи, без да забравяме, че възмездието е не в нашите ръце, а в Твоите. Амин.
— Амин — изрече твърдо господарят на Лукретили. Направи знак на двамата свещеници, които стояха на пост до външната врата. — Доведете ги.
Брат Пиетро се изправи на крака.
— Ключът за оковите е у Фриз — каза той. Отвори вратата, за да вземе връзката с ключовете от Фриз, който се навърташе край прага. Мъжете в залата на съда видяха двора на конюшнята, пълен с любопитни лица. Брат Пиетро затвори вратата пред тълпата отвън, пристъпи напред и отвори капака, изрязан в дъските на пода. Всички замлъкнаха, когато брат Пиетро погледна надолу в тъмната изба. На стената в стаята на вратарката беше подпряна груба дървена стълба. Единият от свещениците я повдигна и я спусна в тъмната дупка. Всички се поколебаха. Имаше нещо много страховито в дълбоката тъмнина долу, сякаш това беше кладенец, а жените далече долу бяха удавени в тъмните му като мастило води. Брат Пиетро подаде ключовете на Лука, и всички го погледнаха. Явно всички очакваха той да слезе в тъмнината и да доведе жените горе.
Лука откри, че го побиват мразовити тръпки, може би от полъха на студения въздух от дълбокото подземие без прозорци. Помисли си за двете млади жени там долу, приковани с вериги към влажните стени, очакващи присъдата си, с широко отворени, невиждащи очи в тъмнината. Спомни си черния, изцъклен поглед на мъртвата монахиня и си помисли, че може би игуменката и нейната робиня — мавърка също щяха да са упоени и да имат халюцинации. При мисълта за тъмните им очи, блестящи в тъмнината като очите на дебнещи плъхове, той се изправи на крака, решен да отлага.
— Ще взема факла — каза той и излезе във външния двор.
Навън, на чист въздух, изпрати един от слугите да изтича за факла. Мъжът се върна с една от сложените в поставки факли от трапезарията, която гореше ярко. Лука я взе в ръка и се върна в стаята, обзет от чувството, че се готви да слезе дълбоко в някоя древна пещера, за да се изправи срещу чудовище.
Вдигна факлата високо, когато стъпи върху първата пречка на стълбата. Трябваше да върви заднешком, но не можа да се сдържи и погледна през рамо и надолу между краката си, опитвайки се да види какво го чакаше в тъмнината.
— Пази се — възкликна брат Пиетро, с остра, предупредителна нотка в гласа.
— От какво? — попита Лука нетърпеливо, криейки собствения си страх. Слезе с още две пречки надолу и видя, че стените бяха черни и лъскави от влага. Жените сигурно бяха премръзнали, оковани долу в тъмнината. След още две стъпала видя езерце от светлина в подножието на стълбата, собствената си подскачаща сянка на стената и сянката на стълбата като дълга поредица напречни линии, слизащи надолу, в нищото. Сега беше на най-долната пречка. Подпря се с една ръка на грубото дърво за по-сигурно, докато се обръщаше и се оглеждаше.
Нищо.
Там нямаше нищо.
Долу нямаше никой.
Разлюля езерцето от светлина пред себе си; на каменния под нямаше нищо, а тъмната стена, която го заобикаляше само на шест крачки разстояние от всички страни, си оставаше само безмълвен, черен камък. Подземието беше празно. Нямаше ги.
Лука възкликна и вдигна факлата по-високо, оглеждайки навсякъде наоколо. За миг изпита ужас, че те ще връхлетят внезапно върху него от тъмнината, че двете освободени жени ще го нападнат като черни дяволи в ада; но тук нямаше никой. Зърна проблясък на метал на пода.
— Какво има? — Брат Пиетро надникна през отвора над него. — Какво става?
Лука вдигна факлата високо, така че лъчите на светлината обходиха мрачното кръгло помещение навсякъде около него. Сега видя оковите за ръце и крака да лежат на земята, все още заключени, все още здраво прикрепени към стената, недокоснати и невредими. Но от игуменката и мавърското момиче нямаше и следа.