— Ето заповедта за арестуването и обвиняването на господарката Изолда, известна преди като игуменка на манастира Лукретили — каза брат Пиетро, като побутна документа през масата. Мастилото беше все още мокро. — А тук е писмото, одобряващо сестрата-ковчежничка за нова игуменка.
— Много умело сторено — отбеляза Лука. — Бързо.
Брат Пиетро изглеждаше удивен от студенината на тона му.
— Мислех, че всички сме се споразумели?
— Остава само едно нещо — каза Лука. Отвори вратата. На прага застана Фриз, с кожена торба в ръце. Лука я взе, без да каже дума, и я сложи на масата, после развърза връвта. Извади предметите подред. — Обущарско шило, от тайния шкаф на сестрата-ковчежничка, скрит в дървената облицовка на комина на огнището в приемната й… — чу рязкото й ахване и шепота, с който отричаше. Бръкна в джоба на жакета си и извади листа хартия. Бавно, в притихналата стая, където всички бяха насочили вниманието си към него, той разгъна листа и им показа отпечатъците от окървавените длани на монахинята, която бе дошла при него през нощта и му беше показала стигмата. Постави острия триъгълен връх на обущарското шило върху кървавия отпечатък: пасваше точно.
Лука стисна зъби, изправяйки се лице в лице с факта, че подозренията му са основателни, макар толкова много да се беше надявал, че това предчувствие, това късно осъзнаване, ще се окаже лъжливо. Чувстваше се измамен; сега вече сам не знаеше на какво бе залагал.
— Има само едно нещо, в което мога да бъда сигурен. Мисля, че е изключително невероятно светите рани на нашия Господ да имат точно формата и големината на острието на едно обикновено обущарско шило. Тези рани, които видях и отбелязах върху дланите на монахиня от този манастир, са нанесени от човешки ръце, с обущарски сечива, специално с този инструмент.
— Наранявали са се сами — каза сестрата-ковчежничка бързо. — Истеричните жени са склонни да правят това. Предупредих ви.
— Като използват шилото от вашия шкаф? — Той извади малкия стъклен буркан с плодове и ги показа на сестра Урсула. — Предполагам, че това са плодове на беладона?
Господарят на Лукретили го прекъсна:
— Не разбирам за какво намеквате.
— Нима? — попита Лука, сякаш беше наистина заинтригуван. — Знае ли някой? Вие знаете ли какво намеквам, сестро Урсула?
Лицето й беше бяло като забрадката. Тя поклати глава: сивите й очи безмълвно го умоляваха да не казва нищо повече. Лука я погледна: младото му лице беше мрачно.
— Трябва да продължа — каза той, сякаш в отговор на неизречената й молба. — Бях изпратен тук да разследвам и трябва да продължа. Освен това трябва да знам. Аз винаги трябва да знам.
— Няма нужда… — прошепна тя. — Коварната игуменка я няма, каквото и да е правила с шилото, с беладоната…
— Трябва да знам — повтори той. Последният предмет, който извади, беше книгата със сметките на манастира, която Фриз беше взел от стаята й.
— Няма нищо нередно в списъка на извършените работи — каза тя, внезапно уверена. — Не можете да кажете, че липсва нещо от списъка със закупените стоки и онези, които са били отнесени на пазара. Управлявах добре този манастир. Грижех се за него като за собствен дом. Работех за него, сякаш бях господарка на дома. Аз бях тази, която ръководеше нещата тук.
— Няма съмнение, че сте били добра управителка — увери я Лука. — Но липсва едно нещо — той се обърна към писаря. — Брат Пиетро, погледнете тези документи и ми кажете, виждате ли някъде да се споменава състояние в злато?
Пиетро взе подвързаната с кожа книга и прелисти бързо страниците.
— Яйца — прочете той напосоки. — Зеленчуци, малко ръкоделие, малко пране, малко преписване на документи — няма състояние. Очевидно не и цяло състояние в злато.
— Знаете, че не съм взела златото — каза сестрата-ковчежничка, обръщайки се към Лука, като сложи умолително длан върху ръката му. — Не съм откраднала нищо. Всичко беше дело на игуменката, тази вещица. Тя нареди на монахините да накиснат руната в реката, тя открадна златния прах и го изпращаше за продан на златарите. Както ви казах, както и сам видяхте. Не бях аз. Никой няма да каже, че съм била аз. Тя го стори.
— Злато? — запита господарят на Лукретили с престорено драматичен вик на изненада. — Какво злато?
— Игуменката и нейната робиня са промивали пясъка в потока за злато, и са го продавали — каза му бързо сестрата-ковчежничка. — Научих за това случайно, когато дойдоха най-напред. Разследващият откри това едва вчера.
— А къде е златото сега? — попита Лука.
— Продадено на търговците от Виа Портико — д'Отавиа предполагам — каза му тя гневно. — А печалбата — прибрана от вещиците. Никога няма да си я върнем. Никога няма да узнаем със сигурност.