— Този човек е наш враг — каза им сестрата-ковчежничка, отдръпвайки се от него, за да застане начело на жените. — Той защитава вероломната игуменка, която уби нашата сестра. Той разби осветения ковчег на нашата сестра.
Лицата на монахините се обърнаха към нея, с празни изражения, сякаш не им достигаха думи; въпреки това съскащият шепот продължаваше.
— Те ще сторят онова, което е правилно — осмели се да каже Лука. Обърна се към пребледнелите жени и се опита да привлече вниманието им. — Сестри, слушайте ме. Вашата игуменка беше прогонена от дома си, а вие бяхте почти доведени до лудост от беладоната, давана ви с хляба от масата на тази жена. Все още ли сте толкова зашеметени от опиата, та ще й се подчините? Или сами ще намерите пътя си? Ще мислите ли сами? Можете ли да мислите сами?
Възцари се ужасно мълчание. Лука виждаше как зашеметените лица на жените се взират вцепенено в него и за миг си помисли, че наистина опиатът така ги бе поболял, та щяха да сграбчат него, Фриз и брат Пиетро и да ги разкъсат на парчета. Хвана се отстрани за каруцата с една ръка, така че никой да не може да я види, че трепери, а с другата посочи към сестрата-ковчежничка.
— Слезте — каза той. — Ще ви отведа в Рим да отговаряте за престъпленията срещу сестрите си, срещу игуменката и срещу Бог.
Тя остана там, където си беше, високо над него, и погледна монахините, чиито лица се обърнаха покорно към нея. После изрече три ужасни думи:
— Сестри! Убийте го!
Лука се извъртя рязко, измъквайки кинжала от ботуша си, а Фриз скочи долу да застане редом с него. Брат Пиетро тръгна към тях, но в миг тримата мъже бяха обкръжени. Монахините, бледи и с безизразни лица, се подредиха в непробиваем кръг, като ледена стена, пристъпиха към тримата мъже, после се приближиха с още една стъпка.
— Свети апостол Яков да ми е на помощ — изруга Фриз. Вдигна лоста си, но монахините нито трепнаха, нито спряха увереното си настъпление.
Първата монахиня вдигна ръка към главата си, хвана забрадката си и я хвърли на земята. По някакъв ужасяващ начин с бръснатата си глава тя не изглеждаше нито като жена, нито като мъж, а като някакво странно създание, някакво животно без козина.
До нея следващата монахиня направи същото, после всички до една захвърлиха забрадките си, излагайки на показ главите си, някои — неравно остригани, други — обръснати съвсем до голо.
— Бог да ни е на помощ! — прошепна Лука на другарите си от двете му страни. — Какво правят?
— Мисля… — започна брат Пиетро.
— Предател! — прошепнаха монахините в един глас, като хор.
Лука се огледа отчаяно наоколо, но нямаше начин да се отскубне от кръга от жени.
— Предател! — повториха те, по-високо. Но сега не гледаха мъжете, гледаха над главите на мъжете, нагоре, към сестрата-ковчежничка високо на погребалната кола.
— Предателка! — прошепнаха те отново.
— Не и аз! — изрече тя: гласът й пресекна от внезапен страх. — Вашите врагове са тези мъже и вещиците, които избягаха.
Те поклатиха голите си глави в едно ужасно движение и пристъпиха плътно до каруцата, а хищните им ръце посегнаха покрай мъжете, без изобщо да им обръщат внимание, посегнаха нагоре, за да смъкнат сестрата-ковчежничка. Погледът й се луташе от една сестра към друга, после — към заключената порта и вратарката, която стоеше пред нея, със скръстени ръце.
— Предателка! — казаха те, уловиха я за расото, за коприненото бельо под расото, и я заопипваха, тръскаха расото й, дърпаха я, посягаха да уловят колана от фина кожа, на който висеше броеницата й, опитваха се да се докопат до златната верижка с ключовете, повалиха я на колене.
Тя се отскубна от хватката им и скочи от другата страна на каруцата, затича се към Лука и се вкопчи в ръката му.
— Арестувайте ме! — изрече с внезапна настойчивост. — Арестувайте ме и ме отведете сега. Признавам. Аз съм ваша пленница. Защитете ме!
— Арестувам тази жена! — ясно каза Лука на монахините. — Тя е моя пленница, поверена на моите грижи. Ще се погрижа да бъде въздадена справедливост.
— Предателка!
Те настъпваха неотклонно и бързо; нищо не можеше да ги спре.
— Спасете ме! — изкрещя тя в ухото му.
Лука сложи ръка пред нея, но монахините продължиха да настъпват.
— Фриз! Измъкни я оттук!
Плътна стена от жени беше приковала Фриз към каруцата.
— Джорджо! — извика тя към господаря на Лукретили. — Джорджо! Спаси ме!
Той поклати глава конвулсивно, сякаш обхванат от пристъп, трепна и се отдръпна от тълпата монахини.
— Направих го за теб! — извика му тя. — Направих всичко това за теб!