— Следващият ни доклад? Трябва да продължим? — попита Лука невярващо.
— У мен е следващото ни поръчение, с неговия печат — каза писарят.
— Със сигурност това разследване беше такъв провал, че ще бъдем отзовани?
— О, не, той ще приеме това като успех — каза брат Пиетро мрачно. — Ти беше изпратен да разследваш лудост и проявления на злото в абатството, и го стори. Знаеш как е било предизвикано: сестрата-ковчежничка е давала беладона на монахините, за да ги подлуди. Знаеш защо го е направила: от желание да спечели за себе си мястото на игуменката и да забогатее. Знаеш, че господарят на Лукретили я е насърчил да го стори, за да може да убие сестра си под претекст, че е вещица, и така да получи наследения от нея манастир и златото. Това беше първото ти разследване, и — макар че може и да съм имал съмнения относно методите ти — ще кажа на господаря си, че си го извършил успешно.
— Една невинна жена умря, една виновна жена бе изгорена от тълпа безумни жени, а две жени, които може и да не са виновни в кражба, но несъмнено са виновни в магьосничество, се изпариха като дим, и ти наричаш това успех?
Брат Пиетро си позволи една тънка усмивка.
— Виждал съм и по-лоши разследвания с по-лош край.
— Тогава трябва да си стигал до пастта на самия пъкъл!
Той кимна, напълно сериозен.
— Стигал съм.
Лука се поколеба.
— С други разследващи?
— Много сте.
— Млади мъже като мен?
— Някои като теб, способни и проницателни като теб. Други — съвсем различни от теб. Не мисля, че преди съм срещал друг с кръвта на феите.
Лука направи бърз жест на отрицание.
— Това са глупости.
— Магистърът на ордена подбира сам разследващите, изпраща ги, вижда какво ще открият. Вие сте неговата лична армия срещу греха и настъпването на края на дните. Той се готви за това от години.
Лука отблъсна стола си от масата.
— Лягам си. Моля се на небесата да не сънувам.
— Няма да сънуваш — увери го брат Пиетро. — Той направи добър избор с теб. Ти имаш здрави нерви, за да понасяш, и кураж, за да предприемаш. Скоро ще усвоиш мъдростта да отсъждаш по-внимателно.
— А после?
— А после той ще те изпрати до пределите на християнския свят, където еретиците и дяволите се събират, за да поведат война срещу нас и изобщо няма добри хора.
Жените яздеха една до друга, конете им пристъпваха редом. От време на време от Изолда се изтръгваше разтърсващо ридание, а Ишрак протягаше ръка да докосне юмруците й, здраво свити върху поводите.
— Какво мислиш, че ще стане с манастира? — попита Изолда. — Аз ги изоставих. Предадох ги.
Другото момиче сви рамене.
— Нямахме избор. Брат ти беше твърдо решен да го завладее обратно, сестрата-ковчежничка беше решена да заеме мястото ти. Или тя щеше да ни отрови, или той щеше да нареди да ни изгорят като вещици.
— Как е могла да стори такова нещо — отравянето, подлудяването на всички ни?
Ишрак сви рамене.
— Тя искаше манастира за себе си. Беше си проправила пътя, беше твърдо решена да стане игуменка. Винаги е била против теб, при все че изглеждаше толкова любезна и мила, когато най-напред отидохме там. А само тя знае колко дълго е заговорничила с брат ти. Може би той отдавна й е обещал манастира.
— А разследващият — тя го подведе напълно. Този човек е глупак.
— Тя разговаряше с него, довери му се, когато ти не пожела. Разбира се, че е научил нейната версия на историята. Но къде ще отидем сега?
Изолда обърна бледо лице към приятелката си.
— Не знам. Сега сме наистина загубени. Изгубих наследството си и мястото си в света, и двете бяхме обявени за вещици. Толкова съжалявам, Ишрак. Изобщо не биваше да те водя в манастира. Трябваше да те оставя да се върнеш в родината си. Би трябвало да си отидеш сега.
— Идвам с теб — каза момичето простичко. — Ще бъдем заедно, където и да отидем.
— Би трябвало да ти заповядам да ме оставиш — каза Изолда с крива усмивка. — Но не мога.
— Баща ти, обичният ми господар, ни отгледа заедно и каза, че трябва винаги да бъдем заедно. Нека му се подчиним в това, след като му изменихме в толкова много други неща.
Изолда кимна.
— И бездруго не мога да си представя да живея без теб.
Момичето се усмихна на приятелката си.
— И така, накъде? Не можем да останем в земите на Лукретили.
Изолда се замисли за момент.
— Трябва да отидем при приятелите на баща ми. Всеки, който е бил на кръстоносен поход с него, ще е наш приятел. Би трябвало да отидем при тях, и да им разкажем за това посегателство над мен, трябва да им кажем за брат ми, и за онова, което той причини на абатството. Редно е да изчистим името ми. Може би някой от тях ще ме върне в дома ми. Може би някой ще ми помогне да обвиня брат си и да спечеля замъка обратно от него.