— Е, ще видим — каза мъжът.
На земята Ишрак се размърда и се опита да се изправи.
— Нека й помогна — каза Изолда. — Ранена е.
— Вържете ги заедно — каза мъжът на другарите си. — На сутринта ще видим дали някой си е загубил две хубави момичета. Ако ли не, тогава пък ще видим дали някой иска две хубави момичета. Ако ли не, ще ги продадем на турците — мъжете се засмяха и онзи с насиненото лице потупа Изолда по бузата.
Главатарят го удари през ръката, за да го накара да я отдръпне, и каза:
— Няма да разваляш стоката. Не и докато не узнаем кои са — той вдигна Ишрак на крака и я задържа, докато вързаха с въжета и нея.
— Съжалявам — промърмори тя на Изолда.
— Дайте ми вода за нея — нареди Изолда на мъжа. — И ми позволете да й измия главата.
— Хайде — каза той само на останалите, и ги поведе встрани от пътеката към скрития им лагер.
Лука и двамата му спътници бяха мълчаливи и сдържани на другата сутрин, когато потеглиха призори. Фриз гледаше да не движи много-много главата си, за да се отърве от главоболието — предизвикано, по неговите думи, от най-ужасното пиво в целия християнски свят. Брат Пиетро изглеждаше вглъбен в мисли, а Лука премисляше и преповтаряше в ума си всичко, което беше казано и сторено в абатството, уверен, че е можел да се справи по-добре, сигурен, че се е провалил, и — повече от всичко друго — озадачен от изчезването на игуменката и нейната приятелка — чужденка, изпарили се като дим от веригите в каменното подземие.
Тръгнаха от хана, когато небето от тъмно ставаше сиво, часове преди изгрев-слънце, и се загърнаха плътно с наметалата си, за да се предпазят от утринния студ. Брат Пиетро каза, че щели да яздят на север, докато отвори следващите им заповеди.
— Защото нищо не ни харесва повече от мига, в който той разчупва онзи печат, разгъва листа, и ни казва, че някаква опасност се разкрива пред нас и трябва да се упътим право към нея. — Фриз сякаш говореше на земята. — Един ден — луди монахини; какво ли ще е днес? Не знаем.
— Шшт — каза Лука тихо. — Не знаем, никой не знае; точно това е идеята.
— Знаем, че няма да е леко — отбеляза Фриз към коня си, който присви ухо към него, сякаш му съчувстваше.
Продължиха да яздят мълчаливо известно време, следвайки прашен, изровен път, който се изкачваше все по-високо и по-високо между голи скали. Тук дърветата бяха по-нарядко — някоя и друга изкривена маслина, изсъхнал бор. Видяха над тях да се рее орел, а слънцето светеше ярко в лицата им, макар че вятърът от север беше студен. Когато стигнаха върха на платото, вдясно от пътя се появи малък горист участък. Конете наведоха глави и запристъпваха тежко, ездачите се бяха прегърбили на седлата, когато погледът на Лука бе привлечен от нещо, което приличаше на дълга черна змия, лежаща в прахта на пътя пред тях. Лука вдигна ръка да спрат, а когато Фриз понечи да заговори, той се обърна смръщен на седлото, така че прислужникът млъкна.
— Какво има? — изрече само с устни брат Пиетро към него.
В отговор Лука посочи. На пътя пред тях, оваляно в прах и прикрито с внимателно поставени листа, имаше въже, завързано за дърво от едната страна, изчезващо в гората отдясно.
— Засада — каза Фриз тихо. — Вие чакайте тук; все едно съм отишъл да се изпикая… Светците да са ни на помощ! Това проклето пиво! — изрече той по-ясно. Попридърпа нагоре панталоните си, смъкна се от коня си и, проклинайки пивото, се отби встрани от пътя. С бърз поглед в двете посоки пристъпи внимателно и тихо в дърветата, обикаляйки около мястото, където въжето вероятно бе скрито в храстите. Настъпи кратка тишина, а после ниско изсвирване, подобно на птичи зов, даде знак на останалите, че могат да дойдат. Те се провряха през малките дървета и оскъдни храсти и намериха Фриз, седнал тежко върху гърдите на някакъв мъж, вцепенен от страх. Едрата ръка на Фриз затискаше устата на мъжа, острието на голямата му кама с рогова дръжка бе опряно в гърлото му. Очите на пленника се завъртяха към Лука и брат Пиетро, когато те се зададоха през храстите, но той остана да лежи съвсем неподвижно.
— Часовой — каза Фриз тихо. — Дълбоко заспал. Значи, доста ненадежден часовой. Но съвсем наблизо сигурно има шайка разбойници — той се надвеси напред към мъжа, който се мъчеше да си поеме дъх под тежестта му. — Къде са всички останали?
Мъжът завъртя очи към гората от дясната им страна.
— А колко? — попита Фриз. — Мигни, когато позная. Десет? Не? Осем? Не? Пет тогава? — Погледна към Лука. — Петима души. Защо просто не ги оставим да си вършат работата? Няма смисъл да си търсим белята.