— Каква им е работата? — попита Лука.
— Обири — каза брат Пиетро тихо. — А понякога отвличат хора и ги продават на османците за галерите им.
— Не задължително — прекъсна го Фриз бързо. Изгледа смръщено брат Пиетро, за да го предупреди да не казва нищо повече. — Може просто да ловят незаконно дивеч. Бракониери и крадци. Не правят нещо кой знае колко лошо. Няма нужда да се замесваме.
— Отвличат? — повтори Лука ледено.
— Не непременно… — повтори Фриз. — Вероятно са просто бракониери.
Но беше твърде късно. Лука бе твърдо решен да спасява всеки, който би могъл да попадне в галерите на османските пирати.
— Запушете му устата и го вържете — нареди той. — Ще видим дали са хванали някого — огледа сечището: малък път, по-скоро козя пътека, водеше още по-навътре в гората. Той изчака, докато запушиха устата на мъжа и го вързаха за едно дърво, а после тръгна начело, с меч в едната ръка и кинжал в другата. Фриз вървеше зад него, последен беше брат Пиетро.
— А можем просто да си продължим по пътя — предложи Фриз с настойчив шепот.
— Защо правим това? — прошепна едва чуто брат Пиетро.
— Родителите му — Фриз кимна към гърба на Лука. — Били са отвлечени и поробени на османските галери. Вероятно са мъртви. За него това е личен въпрос. За миг изпитах надежда, че ще схванеш намека ми и ще си държиш устата затворена — но не…
Слабият мирис на загасен с вода огън ги предупреди, че са близо до лагер. Лука спря и надникна през дърветата. Петима мъже лежаха заспали около загасен огън, хъркайки силно. Два празни меха от вино и овъглените кости на открадната овца показваха, че бяха яли и пили до насита, преди да заспят. Встрани от тях, вързани гръб в гръб, седяха две фигури с качулки и наметала.
Предполагайки, че звуците от хъркането ще прикрият всякакъв шум, вдигнат от тях, Лука заговори шепнешком на Фриз и го изпрати към конете. Тих като котка, Фриз тръгна покрай редицата вързани животни, избра двете най-добри и като взе поводите им, отвърза останалите.
— Внимателно — каза им тихо. — Чакайте знак.
Брат Пиетро тръгна на пръсти обратно към пътя. Собствените им три коня и магарето бяха вързани за едно дърво. Той яхна коня си и улови поводите на останалите, готов за бързо бягство. Ярката светлина на сутрешното слънце хвърляше тъмни сенки върху пътя. Брат Пиетро се помоли кратко, но пламенно Лука да спаси пленниците — или каквото там искаше да прави — и да си тръгне. Бандитите бяха постоянна заплаха по тези провинциални пътища, а тяхната мисия не беше да предизвикват когото срещнат. Магистърът на Ордена нямаше да му благодари, ако Лука загинеше в свада, след като толкова отрано проявяваше такъв талант като разследващ за Ордена.
В сечището Лука наблюдаваше как Фриз овладя конете, после плъзна меча си в ножницата и с криволичене си проправи път през храстите до мястото, където бяха вързани пленниците, допълнително овързани с въже и към едно дърво. Сряза въжето, вързано за дървото, и двете покрити с качулки глави веднага се обърнаха към него. Лука вдигна пръст към устните си, за да ги предупреди да пазят тишина. Бързо, мълчаливо, те се извиха към него, навеждайки се напред, за да може да пререже въжето около китките им. Заразтриваха китките и ръцете си, без да кажат нито дума, докато Лука се наведе към ботушите им и сряза въжетата около краката им. Наведе се към най-близкия пленник и прошепна:
— Можеш ли да стоиш? Можеш ли да ходиш?
Някакъв спомен раздвижи паметта му, рязко като потупване по рамото, в мига, когато се наведе към пленника, и осъзна, че това не беше непознат човек. Лъхна го ухание на розова вода, когато тя отметна назад качулката си и морето от златни коси се посипа по раменете й, а бившата игуменка вдигна към него усмихнато лице и прошепна:
— Да, братко, мога; но моля ви, помогнете на Ишрак, ранена е.
Той издърпа Изолда на крака, а после се наведе да помогне на другата жена. Веднага видя, че беше ударена отстрани по главата. По лицето й имаше кръв, гладката й тъмна кожа беше натъртена и имаше цвета на зряла слива, а краката й се подгънаха под тялото, когато се опита да я изправи.
— Вие вървете при конете — прошепна той на Изолда. — Възможно най-тихо. Аз ще я доведа.
Тя кимна и мина безшумно като кошута през дърветата, заобикаляйки сечището, за да стигне до Фриз, който й помогна да се качи на седлото на най-хубавия кон. Лука дойде зад нея, носейки Ишрак, и я натовари на втори кон. Потупвайки конете по гърдите, насърчавайки ги с шепот да се отдалечат от мястото, където бяха вързани, двамата мъже поведоха животните с момичетата на гърбовете им надолу по малка пътека към онова място на пътя, където ги чакаше брат Пиетро.