— Боли ли те?
— Все още — направи гримаса Ишрак. — Но поне вече не мисля, че съм обречена. Тази езда беше истински кошмар, болката продължаваше до безкрай. Мислех, че ще умра.
— Не можах да те защитя от трудностите и опасностите на пътя, нито от препъването на коня. Мен ме тръскаше, а за теб трябва да е било ужасно.
— Беше трудно поносимо.
— Ишрак, аз те предадох. Можеше да загинеш, да бъдеш убита или поробена. А сега отново сме пленени. Трябва да те пусна да си отидеш. Можеш да тръгнеш сега, докато аз говоря с тях. Моля те — спасявай се. Иди на юг, замини за родината си и се моли на твоя бог да се срещнем пак някой ден.
Момичето отвори насинените си очи и отправи към Изолда блеснал поглед.
— Оставаме заедно — заяви то. — Нима баща ти не ни отгледа като сестри по сърце, като другарки, които не трябва никога да се делят?
— Може и да го е сторил, но майка ми не даде благословията си за това, през всеки ден от живота си се бореше срещу това да бъдем заедно — припомни й остро Изолда. — И не сме изпитвали нищо друго освен сърдечна болка, откакто изгубихме баща ми.
— Е, моята майка благослови отношенията ни — отвърна Ишрак. — Каза ми: „Изолда е твоя сестра по сърце”. Беше щастлива, че съм с теб по цял ден, че учехме уроците си заедно и играехме заедно, и обичаше баща ти.
— На теб ти преподаваха езици — напомни й Изолда с престорено негодувание. — И медицина. И бойни умения. Докато аз нямах какво да уча, освен музика и бродерия.
— Подготвиха ме да ти служа и да бъда твоя спътница — каза Ишрак. — Да ти служа и да те закрилям. И аз съм такава. Знам нещата, които е нужно да знам, за да ти служа. Би трябвало да се радваш за това.
Едно леко потупване по бузата й подсказа, че Изолда се радва за това.
— Е, добре тогава — каза Ишрак. — Трябва да поспя. Ти върви на вечеря. Виж дали ще успееш да го накараш да ни освободи. А ако го стори, провери дали можеш да го накараш да ни даде някакви пари.
— Имаш много високо мнение за способностите ми да убеждавам — каза Изолда печално.
— Всъщност, да — Ишрак кимна, докато очите й се затваряха. — Особено с него.
Когато стана време за вечеря, Лука изпрати да повикат Изолда. Искаше да я разпита насаме, докато се хранеха заедно, но после откри, че и брат Пиетро, и Фриз възнамеряваха да бъдат в стаята с тях.
— Аз ще поднасям храната — каза Фриз. — По-добре аз, отколкото някоя прислужница от хана, която ще слуша всичко, което казвате, и най-вероятно ще се намесва.
— Докато ти си забележително въздържан.
— Въздържан — повтори Фриз, съхранявайки думата в паметта си. — Въздържан. Знаеш ли? Предполагам, че съм.
— Аз ще водя записки. Това все още е разследване за убийство и магьосничество — каза брат Пиетро строго. — Това, че сега са в още по-голяма беда, не доказва невинността им. Тъкмо обратното. Добрите жени си стоят у дома и се държат благоприлично.
— Трудно можем да ги виним, че са бездомни, когато тяхното абатство се готвеше да ги изгори като вещици — каза Лука раздразнено. — Или да я виним, че е прокудена от брат си.
— Каквато и да е причината, тя и прислужницата й са бездомни и не са под ничия опека — настоя брат Пиетро. — Никой мъж не ги ръководи, и никой мъж не ги закриля. Със сигурност ще си навлекат неприятности, и ще предизвикат неприятности.
— Мислех, че сме отговорили на въпросите за абатството — каза Лука, като премести поглед от едното решително лице към другото. — Мислех, че сме приключили разследването си и сме изпратили доклада си? Мислех, че са невинни за повечето от престъпленията? Мислех, че сме се убедили в тяхната невинност?
— Бяхме убедени в нея, що се отнася до упояването, отравянето и убийството — каза Пиетро. — Убедихме се в разкритието, че големите престъпления са били извършени от сестрата-ковчежничка. Но какво правеха те двете в помещението за покойници онази нощ? Не помните ли как оскверняваха трупа, а сестрата-ковчежничка каза, че отслужвали сатанинска меса над тялото на монахинята?
Фриз кимна.
— Той е прав. Трябва да обяснят.
— Ще попитам — каза Лука. — Ще питам за всичко. Но ако помните как се намеси брат й, който е бил в таен заговор с онази жена, и готовността му да види как сестра му изгаря пред очите му — не можете да не я съжалите. Освен това, ако отговорите й не са задоволителни, можем да ги предадем на местния владетел, и тогава той може да изгори и двете, както щеше да стори господарят на Лукретили. Това ли е желанието ви? — Той погледна навъсените им лица. — Искате да ги видите мъртви? Онези две млади жени?
— Желанието ми е да се погрижа да бъде въздадено правосъдие — каза брат Пиетро. — Прошката е дело на Бог.