Фриз наведе глава.
— Нито дума — обеща й той. — Ще откриеш, че съм болезнено въздържан.
— Въздържан?
Той кимна.
— Това е новата ми амбиция. Това е новата ми дума: въздържан.
Потеглиха веднага след утринната молитва и закуската. Слънцето се беше издигнало от дясната им страна, когато се отправиха на север.
— Работата е там — тихо отбеляза Фриз към Ишрак, докато тя яздеше зад него, седнала странично, подпряла стъпала на страничната опора, обвила с една ръка кръста му, — работата е там, че никога не знаем къде отиваме. Просто си пътуваме, спокойни като магарето, което не знае повече от нас и се тътри по пътя, а после онзи надут чакал изведнъж измъква парче хартия и ни казва, че трябва да отидем някъде на съвсем друго място и да се забъркаме в Бог знае какви неприятности.
— Разбира се — каза тя. — Защото пътувате, за да провеждате разследвания. Трябва да ходите на различни места и да разследвате разни неща.
— Не виждам защо да не знаем къде отиваме — каза Фриз. — Ако знаехме, бихме могли да се погрижим да отседнем в добър хан.
— Аха, всичко опира до вечерята — каза тя, като се усмихна зад воала си. — Сега разбирам.
Фриз потупа ръката, която бе стиснала колана му.
— За един мъж, който работи усърдно, има твърде малко неща, по-важни от вечерята — заяви той твърдо. А после: — Ха, я чакай? Какво е това?
Пред тях на пътя имаше половин дузина мъже, които се мъчеха с вили за сено и бухалки за вършеене да удържат някакво животно, заплетено в мрежа и овързано с въжета, което се гърчеше в прахта. Фриз спря, а Изолда, Лука и Пиетро дръпнаха поводите на конете си и спряха зад него.
— Какво става тук? — провикна се Лука към мъжете.
Един от мъжете се откъсна от боричкането и се приближи към тях.
— Ще се радваме на помощта ви — каза той. — Ако успеем да вържем това създание за два от конете ви, ще го прекараме по пътя. В момента не можем да помръднем ни напред, ни назад.
— Какво е? — попита Лука.
Мъжът се прекръсти.
— Бог да ни е на помощ, върколак — каза той. — Безчинства из селото и горите ни по всяко пълнолуние от година насам, но нощес брат ми, аз, братовчед ми и приятелите ни излязохме и го хванахме в капан.
Брат Пиетро се прекръсти, а Изолда последва примера му.
— Как го заловихте?
— Подготвяхме се с месеци, наистина цели месеци. Не смеехме да излезем нощем — страхувахме се, че под луната силата му ще е твърде голяма. Изчакахме, докато луната започна да намалява, когато знаехме, че и силата му ще е намаляла. Тогава изкопахме дълбока яма на пътя към селото и заложихме един овнешки бут в далечния край. Мислехме, че той ще дойде в селото, както прави винаги, и ще подуши месото. Надявахме се, че ще тръгне по пътеката към месото, и той така и направи. Покрихме ямата с леки клони и листа, и той не я видя. Те поддадоха под тежестта му, и той падна вътре. Държахме го там с дни, без нищо за ядене, така че той изнемощя. Тогава спуснахме мрежите върху него, дръпнахме ги здраво, и го извлякохме от ямата. Сега е в ръцете ни.
— И какво ще правите с него?
Изолда погледна боязливо към гърчещото се животно, оплетено в мрежи, мятащо се на пътя.
— Ще го сложим в клетка в селото, докато успеем да направим сребърна стрела, понеже само сребърна стрела може да го убие, а после ще го простреляме в сърцето и ще го заровим на кръстопътя. Тогава той ще почива в мир, а ние отново ще спим спокойно в леглата си.
— Доста е дребно за вълк — отбеляза Фриз, като надникна към мятащата се мрежа. — Повече прилича на куче.
— Става по-едър с нарастването на луната — каза мъжът. — Когато луната е пълна, той също наедрява — става по-едър от най-големия вълк. А после, макар да залостваме вратите си и да затваряме капаците на прозорците си, го чуваме из селото, как опитва вратите, души ключалките, иска да влезе.
Изолда потръпна.
— Ще ни помогнете ли да го откараме до селото? Ще го сложим в ямата в хана, където държим мечките, но това е на повече от миля оттук. Не мислехме, че ще се бори така, и се боим да се приближим твърде много, страх ни е да не ни ухапе.
— Ухапе ли те, и ти ставаш върколак — каза един мъж отзад. — Заклех се на жена си, че няма да се приближавам твърде много.
Фриз погледна през главите им към Лука, и след кимването на господаря си слезе от петнистия си кон и отиде до купчината на пътя. Под мрежите и оплетените въжета различи с труд приведено и свито на кълбо животно. Тъмно, гневно око отвърна на погледа му; видя дребни жълти зъби, оголени в озъбена гримаса. Двама от тримата мъже подадоха въжетата си, Фриз взе едно от едната страна, а после — едно от другата, и ги върза на два от резервните коне.