— Той си отиде, Изолда, отиде си. Дано почива в мир.
Бялото й лице се сгърчи и тя покри очите си с длани.
— Не попита ли за мен? Дори накрая?
— Не искаше да го виждаш, измъчван от болка. Искаше да го помниш какъвто беше, силен и здрав. Но последните му думи бяха да ти предам благословията му, а сетните му мисли бяха за твоето бъдеще.
Тя поклати глава.
— Не мога да повярвам, че не би ме извикал, за да ми даде лично благословията си.
Джорджо се извърна и заговори на свещеника, който веднага забърза към задната част на параклиса. Изолда чу как голямата камбана започна да бие; сега всички щяха да узнаят, че великият кръстоносец, господарят на Лукретили, е мъртъв.
— Трябва да се помоля за него — каза тя тихо. — Ще наредиш ли да донесат тялото му тук?
Той кимна.
— И аз ще дойда на бдението тази вечер — реши Изолда. — Ще седя до него сега, когато е мъртъв, макар че той не го позволи приживе — тя помълча. — Нима не ми остави писмо? Нищо?
— Завещанието му — каза брат й меко — е планове за теб. В самия край на живота си мислеше за теб.
Тя кимна, тъмносините й очи се наляха със сълзи, после сключи ръце, и се помоли за душата на баща си.
Изолда прекара първата дълга нощ след смъртта на баща си в мълчаливо бдение до ковчега му, положен във фамилния параклис. Четирима от неговите войници стояха на пост, по един във всяка посока на света, с глави, сведени над мечовете; светлината от високите восъчни свещи проблясваше по светената вода, с която бе поръсен капакът на ковчега. Изолда, облечена в бяло, остана на колене пред ковчега през цялата нощ, до разсъмване, когато свещеникът дойде да отслужи утреня, първата молитвена служба за деня. Едва тогава тя се надигна и позволи на камериерките си да й помогнат да отиде в стаята си да спи, докато брат й не изпрати да я уведомят, че трябва да стане и да се появи — бе време за обяд и слугите щяха да искат да видят своята господарка.
Тя не се поколеба. Беше възпитана да изпълнява дълга си към голямото домакинство, и се чувстваше задължена към хората, които живееха в земите на Лукретили. Знаеше, че баща й беше оставил замъка и земите на нея; тези хора бяха поверени на нейните грижи. Щяха да искат да я видят начело на масата, щяха да искат да я видят как влиза в голямата зала. Дори очите й да бяха зачервени, защото бе оплаквала загубата на един много обичан баща, те щяха да очакват от нея да се храни с тях. Сам баща й би го очаквал. Нямаше да предаде нито тях, нито него.
Възцари се внезапна тишина, когато тя влезе в голямата зала, където обитателите на замъка седяха на сгъваеми маси, поставени върху подпори, разговаряйки тихо, в очакване обядът да бъде поднесен. Повече от двеста войници, слуги и коняри изпълваха залата, в която димът от централното огнище се виеше на кълба нагоре към потъмнелите греди на високия таван.
В мига, щом видяха Изолда, следвана от трите жени от свитата си, мъжете се изправиха на крака, смъкнаха шапките от главите си и се поклониха ниско, за да отдадат почит на дъщерята на покойния господар на Лукретили, наследница на замъка.
Изолда беше облечена в наситения тъмносин цвят, приет за траурен: висока конусовидна шапка, от която се спускаше дантела в цвят на индиго, скриваше светлата й коса; скъпоценен колан от арабско злато пристягаше високата талия на роклята й, ключовете от замъка висяха отстрани, окачени на златна верижка. Зад нея идваше свитата й — първо Ишрак, нейната приятелка от детинство, облечена в мавърски одежди — дълга туника над свободни шалвари и дълъг воал на главата, преметнат леко през лицето, така че се виждаха само тъмните й очи, докато се оглеждаше из залата.
Две други жени вървяха зад нея, и докато слугите благославяха шепнешком Изолда, жените заеха местата си на масата за дамите отстрани до издигнатия подиум. Изолда се качи по ниските стъпала до голямата маса, и трепна ужасено при вида на брат си в дървения стол, величествен като трон, на който беше седял баща им. Знаеше, че би трябвало да очаква той да е там, също както той знаеше, че тя щеше да наследи този замък и щеше да заеме големия стол веднага щом бъдеше прочетено завещанието. Но умът й бе притъпен от скръбта, и тя не беше помислила, че отсега нататък брат й винаги ще заема мястото на баща им в семейството. Скръбта беше толкова нова за нея, та тя все още не бе осъзнала напълно, че няма да види баща си никога повече.
Джорджо й се усмихна сладникаво и я подкани с жест да заеме мястото си от дясната му страна, където тя някога бе седяла до баща си.
— Сигурно помниш принц Роберто — Джорджо посочи топчест мъж с кръгло, запотено лице от лявата му страна, който се надигна и заобиколи масата, за да се поклони на Изолда. Изолда подаде ръка на принца и погледна въпросително брат си. — Дойде да изкаже съболезнования за загубата ни.