Лука се обърна към своя писар и вдигна книжата си, така че лицето му беше скрито от момчето.
— Брат Пиетро, провеждам разследване, свързано с върколак. Ще говоря с всеки, който знае нещо за подобен пратеник на Сатаната. Знаеш, че това е мой дълг. Ако междувременно открия село, където е допуснато убиване на невръстни деца, тогава ще разследвам и това. Задачата ми е да разследвам всички страхове на християнския свят: всичко — големите и малките грехове. Моята задача е да знам какво се случва и дали то предвещава края на дните. Смъртта на невръстно дете, появата на върколак — това са все доказателства.
— Всичко ли трябва да знаеш? — запита брат Пиетро скептично. — Нищо ли не можем да пренебрегнем?
— Всичко — кимна Лука. — И това е моето проклятие, което нося точно като върколака. Той трябва да вилнее и да беснее. А аз трябва да знам. Но аз служа на Бог, а той служи на Дявола и е обречен на смърт.
Обърна се отново към момчето:
— Ще дойда при майка ти.
Стана от масата и двамата мъже с момчето — все още безпомощно възразяващо и поаленяло до уши — тръгнаха надолу по стълбите и излязоха от хана. Докато те излизаха от предната врата, Изолда и Ишрак слизаха по стълбите.
— Къде отивате? — попита Изолда.
— Да посетим една фермерска съпруга, майката на това момче — каза Лука.
Момичетата погледнаха брат Пиетро, чието изражение беше спокойно, но явно неодобрително.
— Може ли да дойдем и ние? — попита Изолда. — Тъкмо излизахме да се поразходим наоколо.
— Това е разследване, не светско посещение — каза брат Пиетро.
Но Лука каза: „О, защо не?”, и Изолда тръгна редом с него, докато овчарчето, разкъсвано между смущение и гордост от цялото това внимание, тръгна напред. Овчарското му куче, което се беше излегнало в сянката на една талига пред хана, наостри уши при вида му и затича по петите му.
Момчето ги изведе от прашния пазарен площад, по малки, грубо издялани стъпала до пътека, която се виеше нагоре по планинския склон, следвайки течението на бърз поток, а после спря рязко до малка селска къща, с хубаво езерце за патици пред двора. По зъбера зад къщата се стичаха струите на малък водопад. Паянтов покрив от червеникавокафяви керемиди увенчаваше грубите стени от плет, измазан с глина, които преди много години са били белосани, а сега бяха бледокафеникави. На прозорците нямаше стъкла, капаците бяха широко отворени, за да влизат лъчите на следобедното слънце. В двора имаше пилета, а в оградената със стени овощна градина отстрани — свиня с прасенца. По-надалеч, в ливадата, имаше две хубави крави, едната с теле. Когато тръгнаха по настланата с калдъръм пътека, вратата се отвори и излезе жена на средна възраст. Косата й беше прибрана под кърпа, върху домашнотъканата рокля бе сложила престилка от зебло. Тя спря изненадано при вида на тези явно заможни странници.
— Добър ден — каза тя, като местеше поглед от единия към другия. — Какво ти е щукнало, Томазо, та водиш такива изискани хора тук? Надявам се, че не е направил някоя беля, господине? Мога ли да ви предложа нещо освежаващо?
— Това е човекът от хана, който доведе върколака в селото — каза Томазо задъхано. — Искаше да дойде да те види, макар че му казах да не го прави.
— Не е бивало изобщо да му казваш нещо — отбеляза тя. — На малките момчета, малките мърляви момчета, не им влиза в работата да разговарят с видни личности. Върви и донеси кана от най-хубавото пиво от килера, и не казвай нито дума повече. Господа, дами — ще седнете ли?
Тя посочи към една пейка, вместена в ниската каменна стена пред къщата. Изолда и Ишрак седнаха и й се усмихнаха.
— Тук рядко идват посетители — каза жената. — Дами пък — никога.
Томазо излезе от къщата, понесъл две грубо издялани трикраки столчета, които предложи на брат Пиетро и Лука, после се втурна отново вътре за каната със слабо пиво, донесе и една стъклена чаша и три глинени. Свенливо предложи стъклената чаша на Изолда, а после наля пиво за всички останали в глинените чаши.
Лука и брат Пиетро седнаха, а жената застана пред тях, като с едната ръка мачкаше и извиваше крайчеца на престилката си.
— Той е добро момче — каза тя отново. — Не е искал да каже нещо нередно. Извинявам се, ако ви е обидил.
— Не, не, беше любезен и услужлив — каза Лука.
— Можете да се гордеете с него — увери я Изолда.