Тя се засмя и каза рязко:
— Това не ви засяга — когато го видя да се изчервява, допълни: — Ах, господин разследващ! Наистина ли трябва да знаете всичко?
— Просто се интересувах…
— Никого. От нея се очакваше да се омъжи за един тлъст и самодоволен, порочен мъж, но тя дори не пожела да обмисли тази възможност. Никога не би се унизила да го приеме. С лекота положи обетите си за безбрачие. Това не беше проблемът за нея. Тя обича земите си и своите хора. Никой мъж не й се е понравил… — тя помълча, сякаш за да го подразни, и призна: — … досега.
Лука извърна поглед.
— Такава прекрасна млада жена със сигурност…
— Тихо — каза Ишрак. — Но кажете ми за брат Пиетро. Винаги ли е толкова мрачен?
— Той заподозря майката в този случай — обясни Лука. — Мисли, че може да е убила сама детето, и да се е опитала да обясни случилото се с нападение от вълк. Самият аз не мисля така, но, разбира се, в тези отдалечени села се случват такива неща.
Тя решително поклати глава.
— Не и тя. Тази жена изпитва ужас от вълци — каза тя. — Не е случайно, че не беше долу в селото, макар че всички останали бяха надошли да видят как водят върколака.
— Как разбра това? — попита Лука.
Ишрак го погледна така, сякаш той беше сляп.
— Не видяхте ли градината?
Лука имаше смътен спомен за добре обработена градина, пълна с цветя и билки. Близо до вратата на кухнята бе имало леха със зеленчуци, а край пътеката се полюшваха цветя и лавандула. В една леха имаше няколко есенни тикви, които връзваха едър плод, едри сочни гроздове бяха нависнали по лозата, която се виеше около вратата. Беше типична селска градина: засадена отчасти за лечебни растения, и отчасти — за цвят.
— Разбира се, че я видях, но не си спомням нищо специално.
Тя се усмихна:
— Жената отглежда дузина различни видове аконит, в най-различни цветове, а в шапката на сина й имаше затъкнати пресни цветове от това цвете. Растението цъфти по всички прозорци и край всяка врата — никога не съм виждала такава сбирка — и във всяка багра, в която може да се срещне, от розово през бяло до пурпурно.
— И следователно? — попита Лука.
— Не познавате ли билките? — попита Ишрак закачливо. — Велик разследващ като вас?
— Не като теб. Какво е аконит?
— Простонародното име на аконита е „вълче биле” — каза тя. — Хората го използват срещу вълци и върколаци от стотици години. Изсушен и стрит на прах, той може да отрови вълк. Даден на върколак, може да го превърне отново в човек. В смъртоносна доза може да убие върколак мигновено, всичко зависи от дестилирането на билката и количеството, което върколакът може да бъде принуден да поеме. Със сигурност никой вълк не би го докоснал; никой вълк няма да се приближи до него. Не допускат козината им дори да се докосне до него. Никой вълк не би могъл да влезе в онази къща — тя е построила крепост от аконит.
— Според теб това доказва, че историята й е вярна и че тя се бои от вълци? Че е засадила вълчето биле, за да се защити от вълка, в случай че той се върне за нея?
Ишрак кимна към момчето, което подскачаше пред тях, самото то подобно на агънце, водейки ги обратно към селото, с вейка пресен аконит, втъкната в лентата на шапката му.
— Бих предположила, че защитава него.
Около портата на конюшнята се беше събрала малка тълпа, когато Лука, брат Пиетро и момичетата пристигнаха обратно в хана.
— Какво е това? — попита Лука и си проправи със сила път до предните редици на тълпата. Фриз държеше портата полуотворена и пускаше по един човек срещу заплащане от половин грош, като подрънкваше монетите в ръката си.
— Какво правиш? — попита Лука сопнато.
— Пускам хората да видят звяра — отвърна Фриз. — Понеже имаше толкова голям интерес, си помислих, че може да го позволим. Помислих си, че е за общото благо. Помислих си, че мога да демонстрирам Божието величие, като покажа на хората този беден грешник.
— А какво те накара да мислиш, че е редно да вземаш пари за това?
— Брат Пиетро винаги толкова се тревожи за разноските — обясни Фриз любезно, като кимна към писаря. — Помислих си, че ще бъде добре, ако звярът допринесе за разноските по процеса срещу него.
— Това е нелепо — каза Лука. — Затвори портата. Хората не може да влизат и да го зяпат. Предполага се, че водя разследване, а не пътуващо представление.
— Хората със сигурност ще искат да го видят — отбеляза Изолда. — Ако мислят, че е застрашавал стадата им и самите тях. Със сигурност ще искат да се убедят, че е заловен.
— Е, добре, нека го видят, но не можеш да вземаш пари за това — каза Лука раздразнено. — Дори не си го заловил сам, защо трябва да се представяш като негов пазач?