— Трябва да ги отведем направо при Отрера — изръмжа една от амазонките. — Така ще й се подмажем.
— Не! — изръмжа Кинзи. — По-скоро ще си сложа метална яка и ще седна в мотокар. Хила е царица.
— До довечера — промърмори друга охранителка.
Кинзи стисна дръжката на меча си. За миг Хейзъл реши, че амазонките ще се нападнат една друга, но Кинзи овладя гнева си.
— Достатъчно — каза тя. — Да тръгваме.
Продължиха през нещо като алея с движещи се мотокари, след което стигнаха лабиринт от транспортни ленти. Наложи се да се наведат, за да минат през редица механични ръце, които опаковаха колети. Повечето от стоката беше нормална — книги, техника, пелени. Но до една от стените имаше бойна колесница, от чийто ярем висеше табела с надпис: „В склада е останала само една. Поръчайте сега! (Скоро ще докараме още.)“
Най-накрая стигнаха до една по-малка пещера, която приличаше на нещо средно между зона за товарене и тронна зала. По стените бяха наредени метални лавици на по шест етажа и окачени бойни знамена и изящни щитове. Препарирани глави на дракони, хидри, гигантски лъвове и глигани допълваха гледката. От двете страни имаше охранителни мотокари, модифицирани за военни цели. В тях имаше както мъж с желязна яка, така и амазонка с гигантски арбалет. Зъбците на всеки мотокар бяха заострени и приличаха на гигантски мечове.
В стаята имаше и клетки с живи същества. Хейзъл не можеше да повярва на очите си — видя черни мастифи, огромни орли, хибрид между лъв и орел, който трябваше да е грифон, и червена мравка с размерите на малък автомобил.
Видя с ужас как в стаята влиза мотокар, който вдига клетка с красив бял пегас и го отнася нанякъде, докато конят цвили изплашено.
— Защо се държите така с горкото животно? — възмути се Хейзъл.
— Пегасът ли? — намръщи се Кинзи. — Нищо му няма. Някой го е поръчал. Пратката е доста скъпа, но…
— Можеш да си купиш пегас онлайн? — попита Пърси.
— Ти не — погледна го злобно Кинзи, — но една амазонка може. Имаме последователки по целия свят и те имат нужда от подкрепа. Натам!
В края на склада имаше подиум, направен от купчини книги — вампирски романи, трилъри на Джеймс Патерсън. Върху него имаше трон от хиляда екземпляра на книга, която носеше гръмкото заглавие „Пет навика на много агресивните жени“.
В основата на стълбите няколко амазонки в камуфлажни дрехи спореха разгорещено, докато млада жена — Хейзъл предположи, че това е самата кралица Хила — ги наблюдаваше и слушаше от трона.
Хила бе двайсетинагодишна, стройна и слаба като пантера. Носеше дрехи от черна кожа и черни ботуши. Нямаше корона, но носеше на кръста си странен колан от преплетени златни халки, напомнящ лабиринт. Хейзъл не можеше да повярва колко много прилича тя на Рейна. Беше малко по-голяма наистина, но имаше същата черна коса, същите тъмни очи и същото студено изражение, сякаш се опитваше да прецени коя от амазонките пред нея заслужава да умре първа.
Кинзи погледна към спорещите и изръмжа с неприязън:
— Агентите на Отрера продължават да сеят лъжи.
— Какво? — попита Франк, но тогава Хейзъл спря толкова рязко, че охранителките зад нея се препънаха. На няколко метра от трона на кралицата две амазонки охраняваха клетка. В нея имаше красив кон. Нямаше крила, но бе могъщ и величествен жребец с медна козина и черна грива. Блестящите му кафяви очи се спряха на Хейзъл и момичето изпита странното чувство, че искат да й кажат нещо като: „Най-после се появи!“.
— Но това е той — прошепна Хейзъл.
— Кой той? — попита Пърси.
Кинзи изсумтя раздразнено, но когато видя какво гледа Хейзъл, погледът й омекна.
— Хубав е, нали?
Хейзъл премигна, за да е сигурна, че не халюцинира. Това бе същият кон, който бе преследвала в Аляска. Беше сигурна в това… но също така знаеше, че е невъзможно. Нямаше толкова дълголетни коне.
— Той — Хейзъл едва сдържа гласа си да не потрепери — продава ли се?
Охранителките се разсмяха.
— Това е Арион — отговори търпеливо Кинзи, сякаш разбираше възхищението на Хейзъл. — Той е царското съкровище на амазонките и ще бъде яхнат от най-храбрата измежду нас, ако вярваш на пророчеството.
— Какво пророчество? — попита Хейзъл.
Изражението на Кинзи стана смутено.
— Няма значение. Важното е, че не се продава.
— Защо тогава е в клетка?
— Защото — Кинзи направи гримаса — има труден характер.
Сякаш за да потвърди думите й, конят удари с главата си вратата на клетката. Решетките потрепераха и охранителките се отдръпнаха нервно.