Хейзъл замръзна. Богове на Олимп, колко беше глупава.
Сребро. Топаз. Тя задейства силите си, търсейки ценни метали, и мозъкът й едва не експлодира от отговора. Стоеше до планина от съкровища. Пред нея обаче, където бяха охранителките, нямаше нищо освен клетките на затворниците.
— Какво става? — просъска Кинзи. — Движи се, или ще се усъмнят.
— Докарай ги дотук — промърмори Хейзъл през рамо.
— Защо?
— Моля те.
Охранителките се намръщиха.
— Кво зяпате? — кресна им Кинзи. — Ето я третата затворничка. Елате и си я вземете.
Най-близката амазонка остави настрана електронния си четец.
— Толкова ли те мързи да направиш още три стъпки, Кинзи?
— Ами…
— Оо! — Хейзъл падна на колене и направи физиономия, все едно страда от морска болест. — Лошо ми е! Не мога да ходя! Страх ме е.
— За това става дума — каза Кинзи на охранителките. — Сега ще я отведете ли, или трябва да докладвам на царица Хила, че не си вършите работата?
Най-близката амазонка направи гримаса и тръгна с нежелание към тях. Хейзъл се бе надявала и другите две да дойдат, но после щеше да мисли за това.
Първата охранителка я сграбчи за ръката.
— Хубаво, ще се погрижа за нея. Но ако бях на твое място, Кинзи, нямаше да разчитам толкова на Хила. Тя няма да е царица още дълго.
— Ще видим, Дорис, ще видим. — Кинзи се обърна с гръб към нея и си тръгна. Хейзъл изчака, докато стъпките й заглъхнаха по стълбите зад мостчето.
Дорис я дръпна за ръката.
— Хайде, стига. Идвай.
Хейзъл се съсредоточи върху бижутата до нея. Четирийсет огромни кутии със сребърни гривни.
— Не се чувствам добре.
— Да не вземеш да повърнеш върху мен? — изръмжа Дорис. Опита се да изправи Хейзъл на крака като малко дете, което се инати. Кутиите до нея започнаха да треперят.
— Лулу! — извика Дорис на една от охранителките. — Помогни ми да се оправя с това жалко момиченце.
Амазонки на име Дорис и Лулу? Хейзъл се удиви.
Втората охранителка се зададе тичешком. Хейзъл прецени, че моментът за атака е настъпил. Преди да я изправят на крака, тя извика:
— Оооооо! — и се просна на пътеката.
— О, я не се лигави — започна Дорис, когато целият щанд с бижута избухна със звука на хиляда ротативки, ударили джакпота едновременно. Вълна от сребърни гривни заля пътеката и събори Дорис и Лулу от моста.
Щяха да загинат, ако не беше Хейзъл. Тя призова няколкостотин гривни, които се стрелнаха към охранителките и се увиха около глезените им. Така славните амазонки увиснаха с главата надолу от мостчето и запищяха като най-обикновени и не особено умни момиченца.
Хейзъл се обърна към третата охранителка и разкъса въжето, стягащо ръцете й. Беше малко по-здраво от тоалетна хартия. После взе едно от копията на победените амазонки. Не бе много умела с тези оръжия, но врагът й нямаше как да знае това.
— Оттук ли да те убия? — изсъска Хейзъл. — Или ще трябва да се разкарвам до теб?
Охранителката се обърна и побягна.
Хейзъл се обърна към Дорис и Лулу:
— Амазонските карти, моля! Дайте ги, освен ако не предпочитате да отвържа тези гривни и да ви оставя да полетите надолу!
Четири секунди и пет десети по-късно Хейзъл имаше две амазонски карти. Стигна клетките и ги прокара през тях. Вратите се отвориха.
Франк я зяпна.
— Това беше невероятно, Хейзъл.
— Ще знам да не нося бижута — кимна й Пърси.
— Освен това — Хейзъл му метна гердана — оръжията и припасите са в края на мостчето. Трябва да побързаме. Скоро…
В този момент из пещерата проехтя аларма.
— Това имах предвид — въздъхна Хейзъл, — да тръгваме!
Първата част от бягството мина лесно. Взеха си без проблем нещата, след което заслизаха по стълбите. Всеки път, когато амазонките пристигнеха да ги хванат, Хейзъл причиняваше взрив от бижута и погребваше враговете им в Ниагарски водопади от злато и сребро. Когато най-сетне слязоха, се озоваха в нещо като Деня на златния съд — навсякъде имаше амазонки, оплетени в огърлици или заровени в обеци. Един нещастен мотокар бе погребан от сребърни гривни.
— Ти, Хейзъл Левеск — обяви Франк, — си изключително и уникално невероятна.
Идеше й да го целуне на място, но нямаше време. Затичаха се обратно към тронната зала.
Срещнаха амазонка, вярна на Хила. В мига, в който видя бегълците, се обърна настрана, все едно бяха невидими.