Освен това бе ужасен от преживяното с Хейзъл в миналото й. Сега я чувстваше по-близка и знаеше, че е постъпил правилно, отстъпвайки й обгорялото дърво. Беше свалил огромна тежест от плещите си.
Но от друга страна, бе видял как изглежда светът на мъртвите. Почувствал бе какво е да стоиш завинаги на едно място и да не правиш нищо друго, освен да съжаляваш за миналото си. Видял бе златните маски на съдиите в Подземното царство и бе осъзнал, че някой ден, може би много скоро, ще застане пред тях.
Франк винаги се бе надявал, че ще види майка си отново, след като умре. Но за един герой това може би не беше възможно. Хейзъл бе стояла в Асфодел около седемдесет години и никога не бе срещнала майка си. Франк се надяваше, че неговата ще го чака в Елисейските поля, но Хейзъл не бе пратена там. Въпреки че се бе жертвала, за да спре Гея, и бе поела отговорност за действията на майка си, за да не отиде тя в Полята на мъченията.
Какъв шанс тогава имаше Франк? Той никога не бе извършвал нещо толкова храбро.
Изправи рамене и се огледа наоколо, мъчейки се да си вдъхне самоувереност.
На юг, край пристанището на Ванкувър, покрайнините на града блестяха, обагрени в червено от лъчите на залеза. На север горите и хълмовете на парка „Лин Каньон“ се подаваха иззад сградите на северен Ванкувър, преминавайки постепенно в пустош.
Франк бе обикалял години наред този парк. Забеляза извивка на реката, която му изглеждаше позната. Видя изгорял бор, ударен от гръм в близкото сечище.
Позна хълма, на който се намираше.
— Ние сме у дома — каза той, — къщата на баба е ей там.
— Далеч ли е? — попита Хейзъл.
— Минаваме реката и сме там. В момента не се вижда заради дърветата.
— Сериозно? — повдигна вежди Пърси. — Значи ще ходим при баба ти?
— Ами… да. — Франк се изкашля неловко.
— Франк — събра ръце Хейзъл, сякаш се моли, — нали ще можем да останем да преспим? Знам, че бързаме, но трябва да починем. А и Арион ни спести малко време. Може би ще можем да хапнем нещо готвено?
— И да вземем един душ? — добави Пърси. — И да поспим на нормално легло? С чаршафи и завивки?
Франк се опита да си представи лицето на баба си, когато се появеше с двама тежковъоръжени приятели и харпия. Всичко се бе променило след погребението на майка му, когато вълците го бяха отвели на юг. Беше ядосан, че го пъдят.
Сега не можеше да си представи как ще се върне.
Но наистина бе уморен, приятелите му също. Бяха пътували повече от два дни, без да могат да си починат или да поспят. Баба му щеше да им даде провизии. И може би щеше да отговори на някои въпроси, които измъчваха съзнанието му. Като например каква точно е семейната им дарба.
— Ами добре — въздъхна Франк, — хайде да вървим при баба.
Беше толкова разстроен, че едва не влезе сам в капана на великаните.
За щастие Пърси го дръпна назад.
Заедно с Хейзъл и Ела момчетата се скриха зад един паднал дънер и отстъпиха към сечището.
— Лошо — обяви Ела. — Лоша работа за една харпия.
Вече се бе стъмнило. Около напален огън се бяха събрали дузина космати хуманоиди. Изправени, те сигурно стигаха височина два метра и половина. Може и да бяха малки в сравнение с гиганта Полибот или дори циклопите от Калифорния, но си оставаха ужасяващи. Носеха бермуди и имаха червена кожа, която изглеждаше като изгоряла от слънцето. Имаха си и татуировки — с дракони, сърца и жени по бански.
Над огъня на шиш се въртеше одрано животно — вероятно глиган. Великаните късаха месо от него с ноктестите си лапи и се смееха, докато ядат, показвайки острите си зъби. До тях имаше няколко торби, пълни с бронзови сфери, подобни на гюлета. Те, изглежда, бяха горещи, защото от тях се вдигаше пара в студения вечерен въздух.
На около двеста метра от сечището, през дърветата, се виждаха светлините на имението на Занг. Толкова сме близо — помисли си Франк. Запита се дали не е възможно да заобиколят чудовищата, но когато погледна наляво и надясно, забеляза още огньове, сякаш имението бе заобиколено от изчадията. Пръстите на Франк се забиха в дървесната кора.
Баба му бе сама в къщата, хваната в капан.
— Какви са тези създания? — прошепна той.
— Канадци — отговори Пърси.
Франк се отдръпна от него.
— Какво каза?
— Не исках да те обидя — притесни се Пърси. — Така ги нарече Анабет, когато ги срещнахме миналия път. Каза, че живели на север, в Канада.