Нормално беше Хейзъл да е потресена.
Той погледна към върха на копието. Щеше му се да има друг баща. Който и да е, но не и Марс.
— Да тръгваме — каза той, — баба може да е в беда.
XXXIV. Франк
Спряха пред верандата. Къщата бе незасегната, но около цялото имение блестяха огньове. Бяха обкръжени — точно както се бе опасявал Франк.
Вятърните камбанки на баба му свиреха на нощния бриз. Плетеният стол на верандата бе празен и гледаше към пътя. От прозорците на долния етаж светеше лампа, но Франк реши да не натиска входния звънец. Нямаше идея колко е часът, нито дали баба му спи, или изобщо е вкъщи. Вместо това отиде до каменния слон в ъгъла — малко копие на онзи, който бяха видели в Портланд. Резервният ключ бе затиснат под крака му.
Поколеба се на входа.
— Какво има? — попита Пърси.
Франк си спомни сутринта, в която бе отворил вратата пред военния офицер, носещ новините за майка му. Спомни си как бе минал по същите тези стълби за погребението й, носейки за пръв път обгореното дърво в джоба си. Спомни си как бе стоял тук, докато вълците на Лупа излизаха от гората, за да го отведат в лагер „Юпитер“. Изглеждаше му, сякаш това се е случило много отдавна, но в действителност бяха минали само шест седмици.
А сега се бе върнал. Дали баба му щеше да се зарадва? Щеше ли да каже: „Франк, радвам се да те видя! Боговете те изпратиха да ме спасиш от чудовищата!“ По-вероятно бе да му се скара или да ги обърка с крадци и да ги нападне с тигана си.
— Франк? — обади се Хейзъл.
— Ела е нервна — промърмори харпията от оградата на верандата. — Слонът гледа Ела.
— Всичко е наред. — Ръката на Франк трепереше толкова силно, че той едва напъха ключа в ключалката. — Просто трябва да останем заедно.
Вътре къщата миришеше на мухъл. Обикновено се носеше аромат на жасмин, но сега кандилата бяха празни.
Минаха през хола, през столовата и кухнята. В умивалника имаше струпани мръсни чинии, което не беше нормално. Баба му имаше прислужница, която я навестяваше всеки ден. Но може би чудовищата я бяха уплашили.
Или изяли за обяд — помисли си Франк. Ела бе казала, че лестригонските великани са людоеди. Той потисна тази мисъл. Чудовищата не нападаха обикновени смъртни. Поне не много често.
В гостната имаше статуи на Буда и на таоистки божества. Те бяха ухилени и напомняха на откачени палячовци. Франк си спомни, че Ирида, богинята на Дъгата, се интересуваше от будизъм и таоизъм и сметна, че само след едно гостуване в тази зловеща къща ще се откаже от това си увлечение.
Огромните порцеланови вази на баба му бяха покрити с паяжини. Това също не беше нормално. Тя настояваше колекцията й да се бърше от прах редовно. Докато гледаше порцелана, Франк почувства вина, задето бе унищожил толкова много вази в деня на погребението. Сега му се струваше глупаво, че се бе ядосал на баба си. Други заслужаваха гнева му повече — Юнона, Гея, гигантите, баща му Марс.
Най-вече Марс.
Камината бе угаснала и студена.
— Това ли е…
— Да — отвърна Франк, — това е.
— Това е какво? — не разбра Пърси.
Изражението на Хейзъл бе съчувствено, което влоши нещата. Той си спомни колко ужасена и отвратена бе тя, когато бе призовал Сивия.
— Това е камината — каза той на Пърси, сякаш е очевидно. — Хайде. Да вървим нагоре.
Стълбите заскърцаха под краката им. Старата стая на Франк си бе все същата. Никой не бе пипал нещата му. Там бяха резервният му лък и колчан (щеше да си ги вземе после), наградите от училище (вероятно бе единственият герой, който не страда от дислексия — пореден пример, че е изрод) и снимките на майка му — с военното яке и каска в Кандахар, във футболната й униформа, когато бе треньор на отбора на Франк, в костюм, поставила ръце върху раменете на сина си. Тогава бе посетила училището му за първия учебен ден.
— Това е майка ти, нали? — попита нежно Хейзъл. — Красива е.
Франк не можа да отговори. Малко се позасрами — шестнайсетгодишно момче със снимки на майка си. Колко нелепо беше… Но почувства най-вече тъга. Шест седмици, откакто не бе идвал тук. Изглеждаше му, че е минала цяла вечност. Но когато видя усмихнатото лице на майка си от снимките, болката от загубата го връхлетя отново.
Провериха останалите спални. Средните две бяха празни, но от последната — тази на баба му — се процеждаше неясна светлина.