Франк тихо почука. Никой не му отговори. Отвори вратата. Баба му лежеше в леглото — слаба и крехка, с бяла коса, пръсната по възглавницата като коронка на базилиск. Една-единствена свещ гореше на нощното й шкафче. До леглото й стоеше огромен мъж в униформа на канадската армия. Макар да бе тъмно, носеше тъмни очила, иззад чиито стъкла блестеше кървавочервена светлина.
— Марс — каза тежко Франк.
— Здравей, хлапе — погледна го богът, — влез. Кажи на приятелите си да подремнат.
— Франк? — прошепна Хейзъл. — Как така Марс? Баба ти… добре ли е?
— Не го ли виждате? — обърна се Франк към приятелите си.
— Кого да видим? — Пърси стисна меча си. — Марс? Къде е?
— Не могат да ме видят — засмя се богът на Войната. — Прецених, че така е по-добре. Трябва да си поговорим насаме. Като баща и син.
Франк стисна юмруци. Преброи до десет, преди отново да отвори устата си.
— Всичко е наред — отговори той на приятелите си. — Вижте, най-добре идете в съседните стаи.
— Покрива — обади се Ела. — За харпии е най-добре на покрива.
— Супер — отговори разсеяно Франк, — в кухнята трябва да има някаква храна. Ще ме оставите ли насаме с баба за няколко минутки? Мисля, че… — Гласът му се пречупи. Не знаеше дали иска да се разплаче, развика или счупи очилата на Марс. Вероятно щеше да направи и трите.
Хейзъл постави ръка на рамото му.
— Разбира се, Франк. Ела, Пърси, елате.
Франк изчака, докато стъпките на приятелите му се отдалечиха. След това влезе в спалнята и затвори вратата зад гърба си.
— Ти ли си наистина? — попита той Марс. — Или е някакъв номер?
— Щеше ли да се зарадваш, ако не бях аз? — вдигна глава богът.
— Да — призна Франк.
— Не те обвинявам — сви рамене Марс, — никой не обича войната. Не и ако има поне малко мозък в главата си. Но войната рано или късно те намира. Неизбежно е.
— Глупости — отговори Франк, — не е неизбежно. Хора умират във войните. Мама…
— Загина във война — довърши Марс.
Франк искаше да го удари, да изтрие равнодушния поглед от лицето му. Но може би просто аурата на Марс го правеше по-агресивен. Погледна към баба си, която спеше спокойно. Надяваше се да се събуди. Ако някой можеше да се изправи срещу бога на Войната, това бе тя.
— Готова е да си отиде — каза Марс, — готова е от няколко седмици. Но те чакаше.
— Чакала е мен? — Франк бе толкова смаян, че гневът му се изпари. — Но защо? Откъде е знаела, че се връщам? Самият аз не знаех.
— Но великаните отвън знаят — отговори Марс. — Предполагам, че някоя богиня им е казала.
— Юнона? — премигна Франк.
Богът на Войната се изсмя така гръмко, че прозорците иззвъняха. Баба му обаче дори не помръдна.
— Юнона? Не, хлапе, определено не е Юнона. Ти си нейното тайно оръжие. Няма да те предаде. Имам предвид Гея. Тя те следи, нали знаеш? Мисля, че я притесняваш повече от Пърси, Джейсън или който и да било от седмината.
Франк се почувства така, сякаш стаята се върти. Съжали, че няма друг стол, в който да седне.
— Седмината… имаш предвид героите от старото пророчество за Портите на Смъртта? Аз съм един от тях? Заедно с Джейсън и…
— Да, да. — Марс махна нетърпеливо с ръка. — Хайде бе, момче. Предполага се, че си голям тактик. Помисли малко! Очевидно е, че приятелите ти също са подготвени за мисията, в случай че се върнете от Аляска живи. Юнона иска да обедини гърците и римляните и да ги прати срещу гигантите. Смята, че само така може да спре Гея. — Марс сви рамене, сякаш не бе много убеден в логиката на този план. — Така или иначе, Гея не иска ти да бъдеш сред седмината. Пърси Джаксън… тя вярва, че може да го контролира. Всички останали имат някаква слабост, от която тя ще се възползва. Но ти… я плашиш. Би предпочела да те убие незабавно. Затова призова великаните. Те са тук, чакат те вече няколко дни.
Франк поклати глава. Дали Марс не му се подиграваше? Защо една богиня ще се плаши от него, особено когато има враг като Пърси Джаксън.
— Нямам слабости ли? — попита той. — Та аз целият съм една голяма слабост. Животът ми зависи от едно дърво!
— Подценяваш се — ухили се Марс. — При всички случаи, Гея убеди великаните, че ако изядат и последния член от това семейство, тоест теб, ще наследят дарбата му. Дали това е истина, или лъжа, не мога да кажа. Но лестригонските великани и без това са винаги гладни.
Франк усети хлад в стомаха си. Сивия бе убил шестима от людоедите, но ако можеше да съди по огньовете, около имението имаше още десетки като тях. А сега Марс му казваше, че всички те възнамеряват да го хапнат за закуска.