— И ще я оставя да умре.
— Животът е ценен само защото е кратък, хлапе. Приеми този съвет от един бог. Вие, смъртните, не знаете какви щастливци сте.
— Да бе — промърмори Франк, — големи щастливци.
— Майка ти ми казваше една римска поговорка. Яж горчиво…
— Вкуси сладко — довърши Франк. — Мразя я.
— Но е вярна. Какво казваме в наше време — без борба няма победа? Идеята е същата. Направи това, което е лесно, привлекателно, миролюбиво… и накрая ще ти излезе през носа. Поеми по трудния път и ще получиш голямата награда. Дълг. Саможертва. Това са важните неща. Заради това си струва да се живее!
Франк бе толкова погнусен, че не можеше да отговори. И това бе баща му…
Той разбираше, че майка му е героиня. Че е спасила живота на други хора и е била храбра. Но тя го бе оставила сам. Това не беше нито честно, нито правилно.
— Ще тръгвам — заяви Марс, — но преди това искам да ти обясня още нещо. Ти каза, че си слаб. Това не е вярно. Знаеш ли защо Юнона те пощади, Франк? Защо дървото не изгоря? Защото още не си си изпял песента. Смяташ, че не си толкова добър, колкото останалите римляни. Смяташ, че Пърси Джаксън е по-силен от теб.
— Той е по-силен от мен — изръмжа Франк — и от теб. Побеждавал те е преди.
— Може — сви рамене Марс, — може и така да е. Но всеки герой си има слабост. Пърси Джаксън? Той е прекалено верен на приятелите си. Няма да ги остави за нищо на света. Казаха му го преди години. Скоро ще трябва да направи жертва, на която няма да е способен. Без теб, Франк, без твоето чувство за дълг той ще се провали. Цялата война ще отиде по дяволите. Гея ще унищожи нашия свят.
Франк поклати глава. Не искаше да слуша всичко това.
— Войната е дълг — настоя Марс. — Единственият истински въпрос е дали ще го приемеш и за какво се бориш. Заветът на Рим е поставен на карта. Пет хиляди години на ред, законност и цивилизованост! Боговете, традициите, културите по света, които са се зародили от империята! Всичко това ще рухне, Франк, ако не успееш. За това се бориш. За целия свят. Запомни го добре.
— Каква е моята? — попита Франк.
— Твоята какво? — повдигна вежди Марс.
— Слабост. Каква е моята фатална слабост? Нали всички герои имат такава.
Богът се усмихна сухо.
— Ще трябва да си отговориш сам на това, Франк. Но най-после задаваш правилните въпроси. А сега поспи малко. Имаш нужда от почивка.
Богът махна с ръка. Клепачите на Франк натежаха. Той падна на земята и всичко потъна в мрак.
— Фай — долетя познат глас, нетърпелив и остър.
Франк премигна. Стаята бе осветена от слънчева светлина.
— Фай, ставай! Изпитвам голяма нужда да ти плесна един шамар, но за съжаление не съм в състояние да стана.
— Бабо?
Образът й се проясни. Тя го гледаше от леглото си. Той бе проснат на пода. Някой го бе завил през нощта и бе поставил възглавница под главата му, но той не помнеше кой и как.
— Да, теленце — баба му изглеждаше ужасно бледа и слаба, но гласът й както винаги бе стоманен, — а сега ставай. Онези простаци, великаните, са обкръжили къщата ми. Трябва да ти обясня това-онова, ако с приятелите ти възнамерявате да излезете оттук живи.
XXXV. Франк
Един поглед през прозореца бе достатъчен на Франк, за да разбере, че са загазили. В края на двора лестригонските великани зареждаха бронзовите заряди. Кожата им блестеше в червено. Рошавата им коса, татуировките и ноктите не изглеждаха по-привлекателно на дневна светлина.
Някои от тях носеха копия и тежки тояги. Други пък носеха сърфове и изглеждаха така, сякаш са сбъркали купона. Всички обаче бяха в добро настроение — пляскаха с ръце, връзваха лигавници около вратовете си, размахваха вили и ножове. Един от людоедите бе запалил преносима скара и танцуваше, а на престилката, която бе облякъл, имаше надпис: „Целунете готвача“.
Картинката щеше да е почти забавна, ако Франк не знаеше, че основното ястие е той самият.
— Пратих приятелите ти на тавана — каза баба му. — Можеш да отидеш при тях, когато приключим.
— На тавана? — обърна се Франк. — Но нали ми казваше никога да не ходя там.
— Понеже там държа оръжията, глупаче. Нима смяташ, че това е първият път, в който чудовища нападат семейството ни?