— Ако не е сторил нищо лошо, защо трябваше да се извинявам за него?
— Защото така е по-добре, отколкото да те убият заради произхода ти! — пламнаха бузите на баба му. — Не бях сигурна дали лагерът няма да те осъди, понеже си негов потомък. Не знаех, че римляните са загърбили предразсъдъците си.
Франк довърши закуската си. В училище и по улиците понякога му се бяха подигравали, задето е китаец, макар и рядко. Това обаче никога не се бе случвало в лагер „Юпитер“. Никой там не се бе заяждал за това, че е азиатец. На никой не му пукаше. Подиграваха му се за това, че е бавен и тромав, но за това, че е китаец… Не можеше да си представи как се е чувствал дядо му, обвинен в престъпление и прогонен от легиона за нещо, което не е извършил.
— А имаш ли поне предположение — попита баба му — за това каква може да е истинската ни дарба?
Франк си спомни старите приказки на майка си. Как Периклимен се биел като ято пчели. Как Син Гуо бил най-могъщият дракон на земята. Как майка му бе изскочила на двора, за да го спаси от мечката, сякаш бе прелетяла от тавана. Как бе излязла от гората, казвайки му, че е помогнала на Баба Меца с напътствия.
— Можеш да бъдеш всичко — каза Франк, — така ми каза тя.
— Най-после — изсумтя баба му. — И в твоята празна глава се роди мисъл. Сигурно се чувства много самотна. Но да, Фай Занг, майка ти не се опитваше просто да ти вдигне самочувствието. Каза ти самата истина.
— Но… — Още един взрив разтърси къщата. От тавана покапа боя като сняг. Франк бе толкова учуден от всичко, че почти не забеляза това. — Всичко?
— Не, естествено! — отговори баба му. — Става дума за живи същества и е хубаво да познаваш животното. Освен това най-добре се получава в екстремна ситуация. В битка, например. Защо си толкова изненадан, Фай? Никога не си се чувствал комфортно в тялото си. Така е с всички нас, които носим кръвта на Пилос. Дарбата се дава само веднъж на семейство смъртни. Ние сме уникални сред героите. Посейдон трябва да е бил в невероятно добро настроение, когато е благославял нашия предтеча. Или обратното — да е бил изключително кисел. Дарбата често се е превръщала в проклятие. Тя не можа да спаси майка ти…
От двора долетяха виковете на людоедите. Някой изрева:
— Занг! Занг!
— Хайде, глупаче — каза баба му. — Времето ни свърши.
— Но аз не зная как да използвам силата си. Никога не бих могъл…
— Можеш — настоя баба му. — Или ще я използваш, или ще погинеш, преди да си изпълнил завета на семейството си. Чух онова Пророчество на седмината, Фай. То не ми харесва. Седем е лошо число в Китай, числото на призраците. Но няма какво да сторим. Трябва да вървиш. Пирът на Фортуна е утре и нямаш много време да се мотаеш. А за мен не бери грижа. Ще умра, когато и както поискам. Нямам никакво намерение да се оставям на тези людоеди. Хайде!
Франк се обърна към вратата. Чувстваше как сърцето му става на каша, но се поклони.
— Благодаря ти, бабо — каза той. — Ще те накарам да се гордееш с мен.
Тя промърмори нещо под носа си. На Франк му се стори, че е казала:
„Вече го направи“.
Зяпна я объркан и изражението й незабавно се промени.
— Стига си ме гледал като пребозало теле! Върви да се изкъпеш! И се среши! Виждам те за последно, а косата ти е като гнездо, в което се е измътила кукувица!
Той приглади косата си и се поклони отново.
Когато хвърли последен поглед към баба си, тя се взираше през прозореца. Изглеждаше така, сякаш се чуди какво наказание да измисли за людоедите, нарушили спокойствието й.
XXXVI. Франк
Франк се изкъпа по възможно най-бързия начин, облече дрехите, които Хейзъл му бе приготвила (тъмнозелена риза и бежови панталони, представете си!), след което взе резервния лък и колчан със стрели.
Когато стигна тавана, видя, че семейството му е събрало достатъчно оръжия, за да въоръжи цяла армия. Копия, щитове, купища колчани със стрели стояха подпряни на една стена. Бяха почти толкова много, колкото оръжията в лагер „Юпитер“. На задния прозорец имаше прикачен арбалет скорпион, зареден и готов за стрелба. На предния имаше нещо като огромна картечница.
— Ракетомет? — попита той.