— Неее — отговори познат глас от ъгъла. — Картофи. Ела не обича картофи.
Харпията си бе свила гнездо между два стари сандъка. Беше се разположила върху купчина китайски свитъци и четеше седем-осем от тях едновременно.
— Ела — каза Франк, — къде са останалите?
— Покрив. — Тя погледна нагоре, след което отново се съсредоточи върху четивата си, докато оправяше перата си. — Покрив. Гледат великани. Но Ела не обича великаните. Нито картофите.
— Картофи? — Франк я разбра, едва когато харпията завъртя оръдието. Осемте му пълнителя бяха заредени с картофи. В основата му имаше кутия с още хранителни амуниции.
Погледна през прозореца — същия, през който майка му го бе видяла с мечката. Долу на двора людоедите обикаляха безцелно, ръчкаха се един друг и понякога се провикваха към къщата, хвърляйки във въздуха бронзовите снаряди, които избухваха в полет.
— Имат експлозивни снаряди — отбеляза Франк, — а ние оръдие, което стреля картофи.
— Скорбяла — каза замислено Ела. — Тя е вредна за великаните.
Къщата отново се разтърси. Франк трябваше да иде до покрива, за да види как са Пърси и Хейзъл, но не искаше да оставя Ела самичка.
Той коленичи до нея, като внимаваше да не я приближава прекалено.
— Ела, не е безопасно да останеш тук с великаните. Скоро ще отлетим за Аляска. Не искаш ли да дойдеш с нас?
— Аляска — потрепера Ела. — Широка 3 639 километра, дълга 2 285. Два пъти по-голяма от Тексас. Талисман на щата — лосът.
Внезапно харпията заговори на латински и Франк я разбра, при това трудно, само заради уроците в лагер „Юпитер“.
— В студената земя на севера, где няма я властта на боговете, скрита е короната на легионера. Синът на Нептун ще се удави, паднал сред ледовете… — Тя спря, след което приглади разрошената си червена коса. — Хмм. Останалото е изгорено.
— Ела… — дъхът на Франк бе спрял, — това беше пророчество? Къде го прочете?
— Лос — каза Ела, все едно се наслаждаваше на вкуса на думата. — Лос, лос, лос.
Къщата отново се разтърси. От гредите се посипа прах, а отвън се чу гласът на великан:
— Франк Занг! Покажи се!
— Нее — извика Ела. — Не се показвай, Франг Занг.
— Стой тук — отвърна Франк. — Ще намеря Хейзъл и Пърси. — И се покатери по стълбата на покрива.
— Добро утро — каза мрачно Пърси. — Не че е много добро де.
Беше облечен в същите дрехи, които бе носил и предишния ден — джинси, тениска и яке, — но поне бяха изпрани. В едната си ръка държеше меч, а в другата — градински маркуч. Франк не бе много сигурен какво точно търси маркучът на покрива, но всеки път, когато людоедите изстреляха заряд, Пърси отвръщаше с гигантска струя вода и взривяваше гюлето във въздуха. Франк си спомни, че и неговото семейство произлиза от Посейдон. Баба му бе казала, че къщата и преди е била нападана от чудовища. Може би затова имаше маркуч.
Хейзъл обикаляше тясната пътека между двата фронтона на тавана. Изглеждаше толкова добре, че сърцето на Франк го заболя. Носеше дънки, яке в кремав цвят и бяла риза, която правеше кожата й да изглежда топла като какао. Къдравата й коса падаше по раменете. Щом приближи, Франк усети как го лъхва аромат на жасминов шампоан.
Тя стисна меча си. Когато видя Франк, очите й се изпълниха с тревога.
— Добре ли си? — попита тя. — Защо се усмихваш?
— Аз ли? Ъъ, нищо — обърка се той. — Благодаря за закуската. И за дрехите. И… задето не ме мразиш.
— Да те мразя? — Хейзъл изглеждаше смаяна. — Че защо трябва да те мразя?
Лицето на Франк поаленя. Щеше му се да не си бе отварял устата, но вече бе късно. „Не я изпускай — бе казала баба му. — Трябва ти силна жена, за да те гледа.“
— Ами… снощи — заекна той, — когато призовах скелета. Помислих си, че… че… съм отблъскващ. Или нещо такова.
Хейзъл повдигна веждите си и поклати невярващо глава.
— Франк, бях малко изненадана, дори уплашена от онова същество. Но да реша, че си отблъскващ? Та ти бе толкова спокоен, командваше го с такава увереност… не вярвах на очите си. Не си отблъскващ, Франк. Впечатляващ си.
— Впечатляващ? — повтори глуповато Франк. Не беше сигурен, че е чул добре.
— Пич, беше си доста впечатляващо — засмя се Пърси.
— Сериозно ли бе? — попита Франк.
— Сериозно — отговори Хейзъл, — но за съжаление пак си имаме проблеми. Големи, космати и потресаващо грозни проблеми. — Тя посочи армията чудовища, които ставаха все по-шумни и приближаваха къщата все повече и повече.