— Толкова близо! — оплака се създанието. — Бил е толкова близо, а вече го няма!
Сърцето на Пърси се скъса от болката в гласа на голямото същество, но знаеше, че има само няколко секунди, в които да говори с него. Сънят вече се разпадаше. Ако Аляска бе земя отвъд боговете, всяка следваща връзка с приятелите му щеше да става все по-трудна, дори насън.
— Тайсън! — извика той.
Циклопът се огледа трескаво.
— Пърси? Братко?
— Тайсън, добре съм. Тук съм… не наистина де.
Тайсън замахна към въздуха, все едно се опитваше да хване пеперуда.
— Не те виждам? Къде е брат ми?
— Тайсън, летя за Аляска. Добре съм. Ще се върна. Но ти трябва да намериш Ела. Тя е харпия с червени пера. Крие се в гората около къщата.
— Да намеря червена харпия?
— Да! Намери я и я пази, става ли? Тя ми е приятелка. Върни се в Калифорния. Има лагер на герои в хълмовете Оуклънд. Той се казва лагер „Юпитер“. Чакай ме на тунела „Калдекот“!
— Хълмовете Оуклънд… Калифорния… тунела „Калдекот“. — Той извика на кучето: — Госпожо О’Лиъри! Трябва да открием една харпия!
— БАУ! — излая кучето.
Лицето на Тайсън се замъгли.
— Добре ли е моят брат? Ще се върне ли в лагера? Липсваш ми!
— И ти ми липсваш — потрепера гласът на Пърси. — Ще се видим скоро. Но бъди внимателен. Има армия чудовища, която марширува на юг. Кажи на Анабет…
Сънят се промени.
Пърси се намери на хълмовете на север от лагер „Юпитер“. Гледаше към Полята на Марс и новия Рим. По укрепленията на легиона се чуваха бойни рогове. Лагерниците се приготвяха за битка.
Армията на гиганта бе от двете страни на Пърси — кентаври с бичи рога, шесторъки земеродни, зли циклопи в метални брони. Обсадната кула на циклопите хвърляше сянка в краката на гиганта Полибот, който се бе ухилил, докато гледаше римския лагер. Той нетърпеливо крачеше напред-назад по хълма, а от косите му падаха змии. Малки дръвчета рухваха в драконовите му лапи. Лицата на изчадията, изобразени по бронята му, премигваха в сенките.
— Да! — заби той тризъбеца си в земята. — Свирукайте си, римлянчета! Дойдох да ви унищожа! Стейно!
Горгоната изпълзя от храстите. Зелената й като кора на лайм змийска коса и униформата от търговския център никак не си пасваха по цвят с бронята на гиганта.
— Да, господарю! — изписка тя. — Искате ли кученце в завивка?
И надигна някакъв поднос.
— Хмм — отговори Полибот, — какво е това кученце?
— Е, не е истинско кученце. Това са малки кренвирши, увити в палачинки, но тази седмица са намалени и…
— Стига глупости! Готови ли сме за атака?
— О! — Стейно отстъпи назад бързо, за да не бъде сплескана от крака на гиганта. — Почти, велики господарю. Мама Гаскет и половината от циклопите й спряха в Напа за някаква дегустация на вина. Обещаха утре вечер да са на линия.
— МОЛЯ?! — Гигантът се завъртя вбесен към армията си и едва сега установи, че голяма част от нея липсва. — Тази едноока лелка ще ми докара язва! Дегустация на вина! И таз добра!
— Има и мезета, доколкото разбрах. Сирене и соленки — продължи да обяснява Стейно. — Държа да отбележа обаче, че търговски център „Напа“ предлага много по-добра оферта.
Полибот изтръгна един дъб от земята и го метна към долината.
— Циклопи! Стейно, кълна се, когато унищожа Нептун и завладея океаните, ще променя договора с циклопите. Мама Гаскет ще се научи къде й е мястото. Какви са новините от север?
— Героите летят към Аляска — отговори Стейно. — Право към смъртта. Имам предвид тяхната смърт, не Смъртта, нашия велик затворник. Макар да предполагам, че летят и към него.
— Дано Алкионей пощади сина на Нептун, както обеща — изръмжа Полибот. — Искам го окован в краката си, за да го убия, когато му дойде времето. Кръвта му ще обагри камъните на Олимп и ще пробуди Майката Земя! А с амазонките какво става?
— Нищо — отвърна Стейно. — Не знаем кой е спечелил битката снощи, но е въпрос на време Отрера да надделее и да ни се притече на помощ.
— Хмм. — Полибот разсеяно изтръска няколко змии от косата си. — Ами тогава може би наистина е по-добре да почакаме. Довечера по залез е Пирът на Фортуна. Тогава нападаме със или без амазонките. В това време вие копайте. Ще лагеруваме тук, нависоко.
— Да, велики господарю! — отвърна Стейно, след което обяви на войниците: — Ще има кученца в завивки за всички!