Чудовищата завикаха доволно.
Полибот разпери ръце през себе си, сякаш долината пред него е красива картина.
— Свирукайте си, римлянчета. Скоро заветът на Вечния град ще бъде унищожен завинаги!
Сънят избледня.
Пърси се събуди стреснат, тъй като самолетът бе започнал да се спуска.
Хейзъл постави успокоително ръка на рамото му.
— Добре ли спа?
— Колко време мина? — изправи се сънен Пърси.
Франк опаковаше копието и новия си лък на пътечката.
— Няколко часа — отговори той. — Почти стигнахме.
Пърси погледна през прозореца. Морето блестеше между заснежените върхове на планините. В далечината, насред пустошта, се виждаше град, обкръжен от тучни зелени гори от едната и заскрежени черни брегове от другата си страна.
— Добре дошли в Аляска — каза Хейзъл, — земята отвъд боговете.
XXXVIII. Пърси
Пилотът каза, че не може да ги чака, и Пърси не му се сърдеше. Ако преживееха следващия ден, се надяваше да намери друг начин да се прибере у дома. С нещо различно от самолет. Каквото и да е то.
Трябваше да се чувства потиснат, след като бе попаднал в Аляска — родината на гиганта, при това откъснат от старите си приятели, тъкмо когато спомените му бяха започнали да се връщат. Видял бе как армията на Полибот се подготвя да нападне лагер „Юпитер“. Разбрал бе и че гигантите смятат да го използват за нещо като жертвоприношение, за да пробудят Гея. Освен това на следващата вечер бе Пирът на Фортуна. Задачата пред него, Франк и Хейзъл бе невъзможна, а дори да успееха, Смъртта можеше да отведе новите му приятели в Подземното царство.
Нищо хубаво не го очакваше.
Пърси обаче се чувстваше странно ободрен. Сънят с Тайсън го бе окуражил. Най-малкото, защото си бе спомнил, че има брат, с който са се борили рамо до рамо, празнували са победи, имали са хубави мигове в лагера на нечистокръвните. Спомнил си бе своя дом и това го мотивираше допълнително да успее. Бореше се за два лагера, за две семейства.
Юнона не бе взела паметта му просто така, вече го разбираше. Все още му идеше да я зашлеви по божественото лице, но вече разбираше причините й да действа така. Само заедно двата лагера имаха шанс срещу общия враг. Поотделно щяха да рухнат.
Имаше и други причини Пърси да иска да спаси лагер „Юпитер“. Все още не смееше да ги облече в думи, но бе видял бъдеще за себе си и Анабет, за каквото не бе дръзвал да мечтае преди.
Пърси разказа на Франк и Хейзъл за сънищата си, докато се возеха в такси, което хванаха в Анкоридж. Изглеждаха изнервени, но не и изненадани, когато научиха, че армията на гиганта е стигнала лагера. Франк обаче едва не се задави, когато научи за Тайсън.
— Имаш брат, който е циклоп?
— Да — отговори Пърси, — което го прави твой пра-пра-пра…
— Стига! — Франк запуши ушите си. — Не искам да слушам!
— Дано отведе Ела в лагера — каза Хейзъл. — Безпокоя се за нея.
Пърси кимна. Все още мислеше за думите от пророчеството, които харпията им бе казала — че синът на Нептун ще се удави, а знакът на Атина ще освети Рим.
Не бе сигурен какво означава първата част, но вече имаше идея за втората. Опита се обаче да не мисли за това. Първо трябваше да си извърши подвига.
Таксито зави по Магистрала 1. На Пърси тя му се стори като малка уличка, водеща на север. Беше станало късно, но слънцето още бе високо в небето.
— Не мога да повярвам колко се е променило това място — промърмори Хейзъл.
— Отдавна ли не си била тук, миличка? — попита шофьорът на таксито ухилен.
— От около седемдесет години — отвърна Хейзъл разсеяно.
Шофьорът спусна стъклената преграда между тях и себе си и повече не продума.
Според Хейзъл почти нямаше сграда, която да е останала същата, но за сметка на това пейзажът не се бе променил особено. Градът все още бе опасан от гъсти гори, а студените сиви води на залива Кук миеха пристанището на града на север. Планините Чугач се издигаха застрашително в далечината. Дори през юни върховете им бяха покрити със сняг.
Пърси никога преди не бе дишал толкова чист въздух. Самият град изглеждаше изхабен от времето — със затворени магазини, ръждясали коли и стари блокове покрай пътя и все пак беше красив. Езера и гори правеха гледката невероятна, а северното небе беше едновременно тюркоазено и златисто.
Освен това навсякъде имаше великани. Десетки светлосини мъже, всеки от които висок девет метра, се разхождаха из горите, ловяха риба в залива или се пързаляха по планината. Смъртните, изглежда, не ги забелязваха. Таксито мина покрай един от тях, който си миеше краката в езерото, но шофьорът не се паникьоса.