— Добър кон! Много добър кон!
Франк отстъпи назад и едва не падна в морето.
— Как…
— Последвал ме е! — грейна Хейзъл. — Понеже е най-страхотният кон, съществувал някога! Да тръгваме!
— И тримата? — попита Пърси. — Ще може ли да ни носи?
Арион изцвили заплашително.
— Добре де, няма нужда да бъдеш груб — отговори Пърси. — Да тръгваме.
И те се покатериха на гърба на жребеца. Хейзъл седна най-отпред, а Франк и Пърси плахо се наместиха зад нея. Франк я прегърна през кръста и Хейзъл си даде сметка, че ако това наистина е последният ден в живота й, поне не е лош.
— В галоп, Арион! — извика тя. — Към глетчера Хъбърд!
Конят препусна през морето, а вълните под копитата му се превърнаха в пара.
XLIII. Хейзъл
На гърба на Арион Хейзъл се чувстваше могъща, непобедима и контролираща събитията — в съвършена хармония с великия жребец. Запита се дали така се чувстват кентаврите.
Моряците в Сюърд я бяха предупредили, че до глетчера Хъбърд има повече от петстотин километра, а пътуването е дълго и трудно. За Арион обаче не важеше нито едното, нито другото. Той препускаше по водната повърхност със скоростта на звука и нагорещяваше въздуха около тях, така че Хейзъл дори не усети студа.
На собствените си крака никога нямаше да се чувства толкова храбра, но яхнала Арион, нямаше търпение да влезе в битка.
Франк и Пърси не изглеждаха толкова щастливи. Когато Хейзъл ги погледна, видя, че са стиснали зъби и трескаво въртят очи насам-натам. Бузите на Франк трепереха от ускорението, а Пърси отчаяно се мъчеше да не падне от коня. Хейзъл се надяваше това да не става. Със скоростта, с която Арион се движеше, щеше да го забележи след около сто километра.
Минаха през тесни ледени проливи, сини фиорди и възвишения, от които в морето се спускаха водопади. Арион прескочи един гърбат кит, без да спира галопа си, и стресна стадо тюлени, които скочиха от айсберга си.
Сякаш бяха минали само няколко минути, а вече се намириха в тесен залив, където водата и ледът се смесваха в лепкав син сироп. Арион се спря пред един замръзнал тюркоазеносин къс.
На около километър от тях се издигаше глетчерът Хъбърд. Дори Хейзъл, която бе виждала глетчери и преди, не можеше да възприеме напълно гледката пред себе си. В далечината се виждаха масивни заснежени планини, чиито върхове се губеха в облаците. В огромна долина между двата най-високи върха имаше стена назъбен лед, издигащ се от морето. Тя изпълваше цялата клисура. Глетчерът бе синкавобял, с черни ивици, които му придаваха вид на замърсена купчина сняг, останала встрани от пътя след минаването на снегорин.
Само дето беше няколко милиона пъти по-голяма.
Веднага щом Арион спря, Хейзъл усети как температурата около тях рязко спада. Ледът изпускаше студени вълни, превръщайки залива в най-големия фризер на света. Но най-странен бе постоянният тътен, който ехтеше над водата.
— Какво е това? — попита Франк, докато гледаше облаците над глетчера. — Буря?
— Не — отговори Хейзъл, — ледът се пука и мести. Милиони и милиони тонове лед.
— Искаш да кажеш, че това чудо се чупи? — попита Франк.
Сякаш в отговор на въпроса му един гигантски леден къс се отчупи от глетчера и падна във водата, вдигайки пръски вода и ледени отломки на десетки метри височина. След малко дойде и звукът — оглушителен трясък, почти толкова шумен, колкото бе и Арион, когато преминаваше към свръхзвукова скорост.
— И казвате, че трябва да приближим това нещо? — попита Франк.
— Трябва — потвърди Пърси. — Гигантът е на върха му.
Арион изпръхтя.
— Леле, Хейзъл — каза Пърси, — трябва да научиш коня си да не ругае толкова.
— Какво каза? — с мъка сподави смеха си Хейзъл.
— Освен ругатните ли? Че може да ни отведе до върха.
Този път Арион изцвили толкова шумно, че дори Хейзъл разбра, че ругае.
— Пич — обърна се Пърси към коня, — изключвали са ме от даскало за много по-меки думи от тези. Хейзъл, той каза, че ще ни отведе на върха веднага щом кажеш.
— Ами, тогава се дръжте — предупреди тя. — Арион, нагоре!
Конят се изстреля към глетчера като ракета, катерейки се като дива коза по ледената планина.
Въздухът стана още по-студен. Тътенът от пукащия се лед се усили. Приближила глетчера, Хейзъл усети как главата й се замайва от самия му размер. Той бе осеян от пещери и ледени висулки, напомнящи стоманени остриета. От него постоянно се отчупваха късове — някои не по-големи от снежни топки, други с размера на къщи.