Той отново мина през цялата столова, тъй като всички лагерници искаха да го видят на масата си. Ларът Вителий го следваше, препъвайки се в призрачната си червена роба и току намествайки меча си. Той твърдеше, че не е изненадан от успехите на Пърси.
— Аз настоях той да се присъедини към петата кохорта — гордо заяви призракът. — Забелязах таланта му от самото начало!
Фавнът Дон се появи с шапка на медицинска сестра и сладкиши във всяка ръка.
— Човек, браво! Справи се страхотно! Некви дребни да имаш?
Цялото това внимание смущаваше Пърси, но той бе щастлив да види колко добре се държат лагерниците с Франк и Хейзъл. Наричаха ги спасители на Рим, а те го заслужаваха. Заговори се дори за това прапрадядото на Франк, Шен Лун, да бъде включен в списъка на почетните легионери. Явно вече не смятаха, че той е причинил земетресението от 1906 година.
Пърси седна до Тайсън и Ела, които бяха почетни гости, на масата на Дакота. Тайсън омиташе сандвичите си с фъстъчено масло толкова бързо, колкото нимфите му ги носеха. Ела кацна на рамото му, долитайки от края на дивана, и започна стръвно да напада канелените ролца.
— Полезни са за харпиите — поясни тя, — а двайсет и четвърти юни е хубав ден. Рожденият ден на Рой Дисни, Пирът на Фортуна и Денят на независимостта за Занзибар. И Тайсън.
Тя погледна към циклопа, който се изчерви и сведе очи.
След вечеря целият легион прекара нощта навън. Пърси и приятелите му слязоха в града, който не бе напълно възстановен след битката, но пожарите бяха угаснали, боклуците — пометени, а гражданите — решени да празнуват.
На померия статуята на Терминус се бе сдобила с хартиена шапка.
— Добре дошъл, преторе! — поздрави той. — Ако ти трябва помощ, за да смачкаш фасона на някой друг гигант, само кажи.
— Благодаря, Терминус — кимна Пърси, — ще го имам предвид.
— Хубаво. Но отляво плащът ти на претор е свален със сантиметър повече, отколкото трябва. Ето, оправи го. Браво. Къде ми е асистентът? Джулия!
Малкото момиченце изскочи иззад пиедестала. Тази нощ носеше зелена рокля, но косата й отново бе вързана на опашка. Когато се усмихна, Пърси видя, че предните й зъби са започнали да растат. Тя вдигна кутия, пълна с празнични хартиени шапки. Пърси се опита любезно да откаже, но Джулия го погледна с големите си топли очи.
— Е, добре — въздъхна той, — ще взема синята коронка.
После малката предложи на Хейзъл златиста пиратска шапка.
— Когато порасна, ще бъда като Пърси Джаксън — заяви малкото момиченце сериозно.
Хейзъл се усмихна и разроши косата й.
— Това е чудесно, Джулия.
— Но да бъдеш като Франк — намеси се Франк, взимайки шапка с формата на глава на полярна мечка — също е яко.
— Франк! — скара му се Хейзъл.
Те сложиха шапките си и продължиха към форума, който бе осветен от шарени фенери. Фонтанът блестеше в червено. Кафенетата гъмжаха от хора, а уличните музиканти изпълваха въздуха с трели на китара, лира, флейта и звуци от подмишница. (Пърси не разбираше последното. Вероятно бе някаква стара римска традиция.) Богиня Ирида, изглежда, споделяше доброто им настроение, защото, когато Пърси и приятелите му минаха покрай пострадалия сенат, в нощното небе се появи блестяща дъга. За съжаление богинята изпрати още една благословия — дъжд от обезмаслени водораслови пастички. Пърси не бе сигурен дали те ще затруднят почистването, или ще улеснят ремонтите из града. Бяха твърди като тухли.
Известно време Пърси се разхождаше из улиците с Хейзъл и Франк, които често отъркваха рамене един в друг.
Накрая каза:
— Хора, аз се уморих малко. Вие продължавайте.
Франк и Хейзъл възразиха, но Пърси разбра, че искат да останат сами.
Когато се върна в лагера, видя Госпожа О’Лиъри да си играе с Ханибал по Полята на Марс. Най-сетне си бе намерила приятел със сходен размер. Двете животни весело се блъскаха едно в друго, трошаха укрепления и си изкарваха страхотно.
Пред портите Пърси се спря и огледа долината. Не бе минало много време от деня, в който бе видял лагер „Юпитер“ за пръв път от това място, придружаван от Хейзъл. Сега обаче източният хоризонт му бе по-интересен.
Утре или вдругиден приятелите му щяха да се появят. Колкото и да харесваше римляните, нямаше търпение да види отново Анабет. Копнееше за стария си живот, за Ню Йорк и за лагера на нечистокръвните. Нещо обаче му подсказваше, че може да мине доста време, преди да успее да се върне там. Гея и гигантите не се бяха отказали от плана си за световно господство.