— Загина във войната — отговори той. — В Афганистан.
— Работила е в армията?
— В канадската армия.
— В канадската? Дори не знаех, че Канада…
— Повечето американци не знаят — въздъхна Франк, — но да, тя бе от канадските войници. Капитан на взвод. Една от първите загинали в битка жени. Спасила няколко войничета, които били притиснати от вражески огън. Но… не успяла да оцелее. Погребението се състоя точно преди да дойда тук.
Пърси кимна. Не го попита нищо повече, което Франк оцени. Не каза, че съжалява, не направи някой от тъпите добронамерени коментари, които Франк толкова мразеше: „О, бедничкият ти. Сигурно ти е много трудно. Имаш моите най-искрени съболезнования.“
Изглежда, Пърси бе срещал смъртта и преди. Бе изпитвал скръбта, породена от нея. И слушаше. Нямаше нужда да казва, че съжалява. Единственото нещо, което можеш да направиш, е… да продължиш напред.
— Може ли да ми покажеш къде точно са баните? — попита Пърси. — Мръсен съм.
Франк се усмихна слабо.
— Вярно е.
Докато влизаха в сауната, Франк се замисли за баба си, за майка си, за детството си, прокълнато от Юнона и нейното дърво. Прииска му се да можеше да забрави миналото си.
Да стане като Пърси.
X. Франк
Франк не помнеше много от самото погребение. Помнеше обаче предшестващите го часове. Сещаше се как баба му бе дошла в задния двор и го бе намерила да стреля по порцелановата й колекция.
Къщата на баба му бе сиво каменно имение, разположено на около петдесет квадратни метра в северен Ванкувър. Задният му двор постепенно се сливаше с парка „Лин каньон“. Сутринта бе студена и влажна, но Франк не чувстваше студа. Носеше черен вълнен костюм и тъмно палто, което някога бе принадлежало на дядо му. Бе се ядосал и изненадал, когато разбра, че тези дрехи му стават. Миришеха на жасмин и нафталин, а платът, макар и да топлеше, причиняваше сърбеж. С лъка и колчана си вероятно приличаше на много опасен иконом.
Беше напълнил една вагонетка с порцелановите предмети на баба си и я бе отнесъл на двора, където нареди скъпите пособия по оградата като мишени. Стрелял бе толкова дълго, че пръстите му бяха изтръпнали. А с всеки изстрел си представяше как решава някой от проблемите си. Снайперите в Афганистан. Прас! (Един чайник избухна, промушен със стрела в средата.)
Медала за саможертва — сребърен диск, висящ на червено-черна панделка, даван посмъртно на загинали по време на мисия военни. Бяха го връчили на Франк, като че ли медалът бе от значение, като че ли той можеше да оправи нещо. Прас! (Още един чайник хвръкна — този път към гората.)
Офицерът, който идва и му казва: „Майка ти е герой. Капитан Емили Занг загина в опит да спаси другарите си.“ Тряс! (Една бяло-синя чиния стана на парчета.)
Мъмренето на баба му: „Мъжете не плачат. Особено тези от рода Занг. Ще се справиш, Фай.“
Никой не го наричаше Фай освен нея. „Какво име е Франк — сърдеше се тя. — Не е китайско.“
Аз не съм китаец! — мислеше си Франк, но не смееше да го каже. Майка му го бе предупредила преди години: „Няма смисъл да спориш с баба. Само ще се ядосаш още повече.“ Тя бе права, разбира се. Но сега Франк нямаше никой освен баба си. Щрак! (Четвърта стрела се заби в оградата и остана там, треперейки.)
— Фай! — каза баба му.
Франк се обърна. Тя носеше в ръцете си махагоново ковчеже с размерите на кутия за обувки, което досега не бе виждал. С черната си рокля с висока яка и сива коса, събрана на кок, приличаше на учителка от деветнайсети век. Тя огледа критично нанесените щети — порцелановите изделия във вагонетката, остатъците от любимия й сервиз за чай, пръснат по тревата, и стрелите на Франк, които стърчаха от земята, дърветата, оградата и дори от главата на едно ухилено градинско джудже.
Франк помисли, че тя ще се развика или ще го удари с кутията. Никога не се бе държал толкова лошо. Никога не се бе чувствал толкова ядосан.
Лицето на баба му беше сърдито и изпълнено с неодобрение. Тя изобщо не приличаше на майката на Франк. Чудеше се как майка му бе толкова мила и усмихната, при положение, че бе израсла край баба. Това му изглеждаше дори по-невероятно от това, че бе отишла на война.
Очакваше баба му да избухне всеки момент. Може би щеше да го затвори в къщата. Може би нямаше да го пусне на погребението. Искаше да я удари за това, че бе толкова груба през цялото време, за това, че бе пуснала майка му да иде на фронта, за това, че му се караше, задето страда. Сякаш всичко, за което я бе грижа, бе глупавият й сервиз.