Баба му тежко въздъхна.
— Емили постъпи много глупаво, като отиде на тази война, макар че винаги съм подозирала, че такава е съдбата й. Според мен искаше да види баща ти отново.
— Помислила е… че той може да е в Афганистан?
Баба му разпери ръце, сякаш самата тя не знаеше отговора.
— Така или иначе, тя замина. Би се смело, макар да сбърка за това, че семейната дарба ще я защити. Не се съмнявам, че наистина е спасила онези войници. Но дарбата никога не е предпазвала семейството ни. Не предпази баща ми, нито неговия баща. Не помогна много и на мен. А сега ти ставаш мъж и трябва да последваш пътя им.
— Но… какъв е този път? Каква е нашата дарба? Стрелбата с лък?
— Ти и този твой лък! Много си глупав. Скоро сам ще разбереш. Тази нощ, след погребението, трябва да идеш на юг. Майка ти каза, че ако не се завърне от бойното поле, Лупа ще изпрати своите вестоносци. Те ще те отведат до място, в което децата на боговете се подготвят за срещата със съдбата си.
Франк се почувства като прострелян от стрела. Сърцето му се късаше така, както се чупи порцеланова купичка. Не разбираше какво точно казва баба му, но едно нещо бе от ясно по-ясно: Тя го гонеше.
— Значи ме отпращаш? — попита той. — Мен, последния ти жив роднина?
Устата на баба му потрепера. Очите й се навлажниха. Франк се смая от това, че тя е на ръба да заплаче. Бе изгубила съпруга си преди години. После дъщеря си.
А сега щеше да отпрати и собствения си внук.
Но когато стана от дивана, стойката й бе изправена и спокойна както винаги.
— Когато пристигнеш в лагера — каза тя, — трябва да говориш с претора насаме. Разкажи й за твоя прапрадядо, Шен Лун. Много години минаха от инцидента в Сан Франциско и се надявам да не те убият заради деянието му, но е по-добре да поискаш прошка за това, което той извърши.
— Става все по-хубаво — промърмори Франк, — а богинята е казала, че с мен цикълът на семейната история се затваря.
В гласа на баба му нямаше съчувствие.
— Тя избра пътя ти преди много години и той няма да е лесен. Но сега е време за погребението. Имаме си задължения. Хайде. Колата чака.
Церемонията премина като насън: скръбни лица, дъжд, валящ по гроба, почетен салют от почетната стража, ковчег, потъващ в земята…
А в нощта след това вълците дойдоха. Завиха пред входната врата и Франк излезе да ги посрещне. Беше се приготвил за път, облечен в най-топлите си дрехи, въоръжен с лъка и стрелите си, нарамил раница с багаж. Медалът за саможертва, връчен посмъртно на майка му, бе пъхнат в раницата му. Обгореното дърво бе увито внимателно в три слоя плат и скрито във вътрешния джоб на палтото му, до сърцето.
Така започна пътят му на юг — към Вълчия дом в Сонома, а после и до лагер „Юпитер“, където говори лично с Рейна, така, както баба му го бе инструктирала. Помоли за прошка за деянията на прапрадядото, за който не знаеше нищо. Рейна му позволи да се присъедини към легиона. Не му каза какво е сторил неговият предтеча, но очевидно знаеше и също толкова очевидно бе, че е нещо много лошо.
— Съдя за хората по собствените им дела — каза му Рейна, — но не споменавай името на Шен Лун пред никой друг. Това трябва да остане нашата малка тайна, иначе с теб ще се отнесат доста зле.
За съжаление делата на Франк не бяха особено героични. Той изкара първия си месец в лагера, събаряйки вече наредените оръжия, чупейки колесниците и спирайки марша на цели кохорти с непохватността си. Любимата му работа бе да храни слона Ханибал… но бе оплескал и това, давайки му фъстъци. Откъде можеше да знае, че слоновете получават разстройство от фъстъците?
Франк предполагаше, че Рейна вече съжалява за това, че го е допуснала в легиона. Всеки ден се будеше с мисълта дали дървото в джоба му няма някакси да се запали и изгори, прекратявайки мизерното му съществуване.
Всичко това мина през главата на Франк, докато той вървеше с Хейзъл и Пърси към бойните игри. Сети се за дървото, увито в джоба на палтото му, и за това дали появата на Юнона в лагера е предзнаменование за смъртта му. Надяваше се, че не. Все още не бе докарал никаква чест на семейството си — това поне беше сигурно. Може би Аполон щеше да го признае днес и да му обясни какви сили и дарби има.
Щом излязоха от лагера, петата кохорта се подреди в две редици зад своите центуриони, Гуен и Дакота. Те маршируваха на север, заобикаляйки покрайнините на града, и се насочиха към Полята на Марс — най-голямата и равна част от долината. Тревата бе ниска заради всички еднорози, биволи и бездомни фавни, които пасяха тук. Земята бе набраздена от кратери, свидетелстващи за експлозии, и от окопи, останали след предишни игри. В северния край на полето бе тяхната цел. Инженерите бяха издигнали каменна крепост с железен подвижен мост, охранителни кули, скорпионови балисти, водни снаряди и, несъмнено, още много неприятни изненади, които защитниците възнамеряваха да използват.