— Добре са се справили днес — отбеляза Хейзъл, — което обаче не е добре за нас.
— Я чакай малко — каза Пърси, — да не искаш да кажеш, че са построили тази крепост ДНЕС?!
Хейзъл се ухили.
— Легионерите са обучени да строят. Ако се наложи, можем да разглобим целия лагер и да го пренесем някъде другаде. Ще ни отнеме около три-четири дни, но можем да го направим.
— Хайде да не го правим! — отвърна Пърси, а след това попита: — Значи ли това, че всяка нощ нападате различна крепост?
— Не всяка нощ — отговори Франк. — Упражненията ни са различни. Понякога играем дедбол. Същото е като пейнтбол, но те стрелят с отрова, киселина и огнени кълбета. Понякога се надбягваме с колесници или провеждаме гладиаторски игри. А понякога игрите са военни.
Хейзъл посочи към крепостта.
— Някъде навътре първата и втората кохорта пазят бойните си знамена. Нашата задача е да проникнем вътре и да ги отнесем, без да ни заколят. Успеем ли, значи сме спечелили.
Очите на Пърси светнаха.
— Като Хвани знамето. Това ми е любима игра.
Франк се засмя.
— Така е, но не е толкова лесно, колкото звучи. Трябва да минем покрай скорпионите и пръскачките на стените, да си пробием с битка път през защитниците на крепостта, да намерим знамената, а в същото време да пазим нашите. Важно е и да не ни пленят войниците. Освен това се надпреварваме с другите две атакуващи кохорти. Уж работим заедно, ама не е така. Кохортата, която плени знамената, печели всичката слава.
Пърси се препъна, опитвайки да следва марша „леви-десни“. Франк изпита съчувствие. Първите две седмици основно бе падал.
— А защо правим всичко това все пак? — попита Пърси. — Вие често ли обсаждате крепости?
— За да се научим да играем в отбор — отвърна Хейзъл, — да взимаме бързо решения, да използваме тактика. Да подобряваме бойните си умения. Нямаш идея колко много неща могат да се научат по време на бойните игри.
— Като например това кой би ти забил нож в гърба — отбеляза Франк.
— Определено — съгласи се Хейзъл.
Маршируваха до центъра на Полята на Марс и се подредиха в бойни редици. Третата и четвъртата кохорта застанаха възможно най-далеч от петата. Центурионите от атакуващата страна се събраха на конференция. В небето над тях Рейна кръжеше върху своя пегас, Сципио, готова да влезе в ролята на съдия.
Половин дузина гигантски орли летяха във формация зад нея, готови да отнесат някой до лечебниците, ако се наложи. Единствен Нико ди Анджело не участваше в игрите. „Пратеникът на Плутон“ се бе покатерил върху една наблюдателна кула на около стотина метра от крепостта и наблюдаваше случващото се с бинокъл.
Франк подпря своя пилум на щита и провери бронята на Пърси. Всичко бе поставено както трябва, всеки ремък бе стегнат прецизно.
— Направил си го много добре — каза удивен той. — Пърси, ти си участвал в такива игри и преди.
— Не знам. Може.
Единственото нещо при Пърси, което не бе наред, бе бляскавият бронзов меч. Той не бе от имперско злато и дори не беше гладиус. Острието имаше формата на лист, а надписът на дръжката бе на старогръцки. Видът му изнервяше Франк.
Пърси се намръщи.
— Можем да използваме истински мечове, нали?
— Да — съгласи се Франк, — със сигурност. Но никога не съм виждал такъв меч.
— Ами ако нараня някого?
— Ами, лекуваме го — отговори Франк. — Или поне опитваме. Но медиците на легиона са много добри, имат нектар и амброзия, както и лекарство от рог на еднорог.
— Никой не умира — увери го Хейзъл. — Поне обикновено. А ако все пак се случи…
Франк изимитира гласа на Вителий:
— Значи са слабаци! По мое време умирахме постоянно и ни харесваше!
Хейзъл се засмя.
— Просто стой до нас, Пърси. Вероятно ще ни се падне най-лошата част и ще ни елиминират рано. Ще ни хвърлят към стените, за да изтощим защитниците, след което третата и четвъртата кохорта ще пристъпят напред и ще оберат цялата слава. Ако проникнат в крепостта, разбира се.