Но лицето й се замъгли.
— Стой на едно място! — извика тя. — Така Тайсън ще те намери по-лесно! Стой където си! — И после изчезна.
Виденията се ускориха. Пърси видя огромен кораб на сух пристан. Работниците сглобяваха палубата, а човек с грееща факла прикачваше глава на бронзов дракон към носа.
Видя как богът на Войната пристъпва към него, стъпил в морската пяна.
Гледката се промени. Пърси стоеше на Полята на Марс и гледаше към хълма Бъркли. Златистата трева шумеше и сред нея се появи лице на спяща жена. Сенките и издатините оформяха чертите й. Очите й бяха затворени, но гласът й проехта в ума на Пърси: Значи ти си героят, който унищожи сина ми Кронос. Не ми изглеждаш страшен, Пърси Джаксън, но си ценен за мен. Ела на север. Запознай се с моя Алкионей. Юнона може да играе своите дребни игрички с гърците и римляните, но в крайна сметка ти ще бъдеш моя пионка. Ти ще доведеш боговете до пълно поражение.
Погледът на Пърси потъмня.
Озова се в команден щаб, подобен на този в лагера, но с размерите на театрална зала. Това бе принципия със стени от лед и смразяваща мъгла, която се носеше във въздуха. Скелети в римски брони и оръжия от имперско злато се търкаляха по пода. В края на стаята стоеше огромна сенчеста фигура. Кожата й блестеше в злато и сребро, сякаш бе автоматон, подобен на кучетата на Рейна. Зад него имаше колекция от смачкани емблеми, разпокъсани знамена и огромен златен орел върху жезъл от стомана.
Гласът на гиганта отекна в огромната зала:
— Това ще бъде забавно, сине на Нептун. Минаха еони, откакто за последно скърших полубог с такава сила. Чакам те на върха на леда.
Пърси се събуди треперещ. За момент не знаеше къде се намира, после си спомни. В лагер „Юпитер“, в казарма на петата кохорта. Остана легнал в леглото, взирайки се в тавана. Опита се да успокои сърцето си. Златен гигант се събуждаше, за да го „скърши“. Супер.
Но повече го изнервяше лицето на спящата жена от хълмовете. „Ще бъдеш моя пионка“ — бе казала тя. Пърси не беше голям фен на игрите върху дъска, но бе сигурен, че не е добре да си пионка. Най-малкото пионките ги вадеха от игра, при това доста често.
На всичкото отгоре дори хубавата част от съня му бе смущаваща. Търсеше го фавн на име Гроувър. Вероятно затова Дон бе усетил онази, как я нарече… емпатийна връзка. Някой на име Тайсън също го търсеше, а Анабет го бе предупредила да стои на едно място.
Той се изправи в леглото си. Съквартирантите му се подготвяха за новия ден, обличаха се или си миеха зъбите. Дакота се бе увил в дълъг червен плат — тога. Един от ларите му казваше къде да го затегне и захване.
— Време ли е за закуска? — попита Пърси.
Главата на Франк се подаде от кревата под неговия. Имаше торбички под очите, сякаш не бе спал добре.
— Бърза закуска. После има заседание на сената.
Главата на Дакота се заклещи в тогата и той залитна като призрак, изцапан с „Куул-ейд“.
— Ами — започна Пърси, — аз също ли трябва да съм облечен с чаршаф?
Франк изсумтя.
— Това е само за сенатори. Те са десет човека и се избират всяка година. Трябва да си изкарал пет години в лагера, за да може да те изберат.
— Защо тогава съм поканен на заседанието?
— Ами… заради подвига.
Франк звучеше обезпокоен, като че ли Пърси можеше да се откаже.
— Трябва да присъстваме по време на разговора. Аз, ти и Хейзъл… Е, ако не ти се ходи…
Франк вероятно не искаше да го кара да се чувства гузен, но Пърси усети как сърцето му прескача един удар. Беше му жал за момчето. Сигурно бе кошмарно да бъдеш обявен за син на бога на Войната пред целия лагер. Пък и как можеше Пърси да откаже на човек с лице като на бебе?
Франк бе натоварен със задача, която вероятно щеше да му коства живота. Беше изплашен. Нуждаеше се от помощта на Пърси. А и тримата бяха добър отбор, ако се съдеше по предната нощ. Франк и Хейзъл бяха добри хора, на които можеше да се има доверие. Приеха Пърси като семейство.
И все пак идеята за подвига не му харесваше. Особено предвид това, че заръката за него идваше от Марс. Да не говорим за сънищата.
— Ами аз… ъъъ… нека се оправя.
Той стана от леглото и се облече. През цялото време си мислеше за Анабет. Помощта идваше. Можеше да получи стария си живот обратно. Просто трябваше да остане на едно място.
На закуска Пърси усети как всички го зяпат и си шушнат разни неща: „Две божества в един ден…“, „… не се бие като римлянин“, „… вкара ми вода в носа…“.