Рейна разчете изражението му.
— Зле е, но не е безнадеждно. Ако успееш да ни върнеш орела и освободиш Смъртта, така че да можем да убиваме враговете си, имаме шанс. Има и още нещо…
Рейна избута сребърния пръстен към него.
— Не мога да ти помогна много, но пътуването ти ще те отведе близо до Сиатъл. Моля те за услуга, която ще помогне и на теб. Намери сестра ми Хила.
— Сестрата, дето ме мрази?
— О, да — съгласи се Рейна, — тя с радост би те убила. Но покажеш ли й моя пръстен, може да ти помогне.
— Може?
— Не мога да говоря от нейно име. Всъщност… — Рейна се намръщи. — Всъщност от седмици не сме се чували. Замлъкнала е. С тези армии…
— Ти искаш да видя как е — предположи Пърси, — да се увериш, че тя е добре.
— Да, отчасти. Не смятам, че е загинала. Тя е могъща, а територията й е добре охранявана. Но ако я намериш, може да ти помогне много. Това може да предреши изхода на мисията. А ако й кажеш какво става тук…
— Тя може да изпрати помощ? — попита Пърси.
Рейна не отговори, но Пърси видя отчаянието в очите й. Беше ужасена, готова да се хване за всяка сламка, само и само да спаси лагера. Неслучайно искаше помощта на Пърси. Тя бе единственият претор. Отговорността за целия лагер бе само върху нейните плещи.
Пърси взе пръстена.
— Ще я намеря. Но къде да я търся? Какви сили има тя?
— Не се безпокой. Иди в Сиатъл и тя ще те намери.
Това не прозвуча особено оптимистично, но Пърси постави пръстена на кожения си гердан до табелката за пробацио и мънистата си.
— Пожелай ми късмет.
— Бори се добре, Пърси Джаксън — каза Рейна. — И… благодаря.
Той разбра, че аудиенцията е приключила. Рейна едвам поддържаше образа на самоуверения командир. Имаше нужда да остане сама.
На вратата на принципията обаче Пърси не се сдържа и се обърна.
— Как точно унищожихме хотела?
Металните хрътки изръмжаха. Рейна щракна с пръсти, за да ги укроти.
— Унищожихте силата на господарката ни — каза тя. — Освободихте затворниците, които отмъстиха на всички нас, жителите на острова. Сестра ми и аз… оцеляхме. Беше трудно. Но в крайна сметка е по-добре, че напуснахме онова място.
— Все пак съжалявам — каза Пърси, — ако съм те наранил. Съжалявам.
Рейна се загледа в него, все едно се мъчеше да си преведе думите му.
— Извиняваш се? И това не е постъпка на римлянин, Пърси Джаксън. Но ще те направи интересен претор. Помисли си за предложението ми.
XVI. Пърси
Настроението по обяд бе като на погребение. Всички се хранеха тихо, хората шепнеха, докато говорят. Никой не изглеждаше особено щастлив. Останалите лагерници продължаваха да гледат към Пърси, все едно той вече е починал.
Рейна произнесе кратка реч, с която им пожела късмет. Октавиан разпори поредното нещастно плюшено мече и предрече страхотии и ужасии, но и спасение от неочакван герой (чието име започваше с „О“ и завършваше на „ктавиан“). След това останалите лагерници тръгнаха към следобедните си занимания — уроци по латински, гладиаторски битки, пейнтбол с духове, трениране на орлите и още няколко дейности, всяка от които звучеше по-привлекателно от самоубийствената мисия. Пърси последва Хейзъл и Франк към казармите, за да опакова нещата си. Той нямаше много багаж. Беше изчистил раницата си от пътуването на юг и бе задържал повечето провизии от търговския център. Имаше чисти дънки и още една червена риза от лагера, а също така малко нектар, амброзия, закуски, малко пари за света на смъртните и някои неща от лагера. На обяд Рейна му бе връчила свитък с негово представяне от претора и сената на лагера. Предполагаше се, че всички ветерани легионери, които срещнат по пътя, ще им помогнат, ако видят писмото. Носеше, разбира се, и своя кожен гердан с мънистата, сребърния пръстен, табелката пробацио и Въртоп, който бе в джоба му. Сгъна скъсаната си оранжева тениска и я остави на кревата си.
— Ще се върна — обеща той. Почувства се глупаво, задето говори на някаква си дреха, но в действителност си мислеше за Анабет и за предишния си живот. — Не си отивам завинаги. Но трябва да помогна на тези хора. Те ме приеха като свой. Заслужават да живеят.
За щастие тениската не отговори.
Един от съквартирантите им, Боби, ги заведе до границата на долината върху гърба на Ханибал. От височината на хълмовете Пърси можеше да види всичко надолу. Малък Тибър се виеше по златни пасбища, в които еднорози хрупаха трева. Храмовете и форумите на новия Рим блестяха на слънчевата светлина. На Полята на Марс инженерите работеха здраво, сривайки останките от построената на предишния ден крепост и нагласяйки барикадите за играта на дедбол.