— Не — отговори Хейзъл. — Битката се е състояла миналия август, преди, ъъ, да се върна в лагера. Джейсън ми разказа за нея. Легионът унищожил командния щаб на врага и около милион чудовища. А Джейсън трябвало да се изправи срещу Криос. Срещу титан, представи си.
— Представям си — промърмори Пърси.
Хейзъл не бе сигурна какво точно означава това, но Пърси доста й напомняше на Джейсън, макар външно да не си приличаха. И около двамата имаше аура на сила, но и някаква тъга, сящаш бяха видели съдбата си и знаеха, че е въпрос на време да срещнат чудовището, което няма да могат да победят.
Хейзъл познаваше чувството. Тя гледаше как слънцето залязва в океана и знаеше, че й остава по-малко от седмица живот. Независимо от успеха или провала на подвига, нейното приключение щеше да свърши с Пирът на Фортуна. Спомни си за първата си смърт, за месеците, които я предшестваха — къщата й в Сюарт, шестте месеца, които бе изкарала в Аляска, малката лодка, която бе взела от Залива на Възкресението посред нощ, прокълнатия остров.
Осъзна грешката си твърде късно. Внезапно й причерня… и се върна назад във времето.
Къщата, която бяха наели, представляваше дървена кутия, окачена на стълбове като кокили, и стърчеше над залива. Когато влакът от Анкоридж минеше, мебелите в нея се тресяха, а картините се клатеха по стените. Нощем Хейзъл заспиваше, унесена от звука на ледената вода, която плискаше под дъските на пода. Сградата скърцаше и стенеше под натиска на вятъра.
Имаха една стая с котлон и хладилен шкаф за кухня. Единият от ъглите бе заграден със завеси за Хейзъл. Там тя държеше матрака и вещите си. Бе окачила картините и старите снимки от Ню Орлиънс по стените, но това само засилваше носталгията й по дома.
Майка й рядко бе вкъщи. Вече не се наричаше Кралица Мари. Беше просто Мари, наемна работничка. Готвеше и чистеше по цял ден в ресторанта на Трето авеню, където минаваха рибари, железничари и понякога моряци. Връщаше се вкъщи, вмирисана на сушена риба и препарати за миене.
Нощем Мари Левеск се променяше. Гласът я обсебваше и нареждаше на Хейзъл някакви неща, караше я да работи по ужасния му проект.
Зимата беше най-зле. Гласът оставаше с тях много по-дълго заради постоянната тъмнина. Студът бе толкова пронизващ, че Хейзъл не вярваше някога да може да се стопли отново.
Когато лятото най-сетне дойде, Хейзъл не можеше да се насити на слънцето. Всеки ден от лятната ваканция тя оставаше далеч от дома, колкото е възможно по-дълго, но не можеше да се разхожда из града. Общността бе малка, а другите деца разпространяваха слухове за нея — момичето на вещицата от колибата край доковете. Ако ги приближеше, я обиждаха и я целеха с камъни и бутилки.
Възрастните не бяха много по-любезни.
Хейзъл, разбира се, можеше да им отмъсти. Можеше да им даде диаманти, перли или злато. Тук, в Аляска, златото се намираше лесно. В хълмовете имаше толкова много от него, че Хейзъл можеше без усилие да погребе целия град в него.
Но тя не мразеше местните за това, че я отхвърлят. Не можеше да ги вини.
Затова прекарваше дните си в разходки из околните хълмове. Гарваните бяха привлечени от нея. Те й грачеха от дърветата и чакаха блещукащите предмети, които винаги се появяваха в краката й. Проклятието явно не ги засягаше.
Видя и кафяви мечки, но те не я приближаваха. Когато ожаднееше, Хейзъл намираше водопад сред снега и пиеше студена, чиста вода, докато гърлото я заболеше. След това се покатервеше толкова нависоко, колкото можеше, и оставяше слънцето да топли лицето й.
Това не бе лош начин да прекарва времето си, но знаеше, че рано или късно ще трябва да се върне у дома.
Понякога мислеше за баща си — странния блед мъж в сребристочерен костюм. На Хейзъл й се искаше той да се върне и да я защити от майка й, да използва силите си, за да ги отърве от онзи ужасен глас. Ако наистина беше бог, би трябвало това да е по силите му, нали?
Тя погледна нагоре към гарваните и си представи, че те са негови пратеници. Очите им бяха тъмни и безумни — досущ като неговите. Замисли се дали те не му докладват къде ходи тя.
Но Плутон бе предупредил майка й за Аляска. Това бе земя отвъд боговете. Там той не можеше да ги защити. Старият й живот изглеждаше далечен — точно толкова, колкото и радиопредаванията, които слушаше, или речите на президента Рузвелт относно войната. Понякога местните обсъждаха японците и битките по далечните острови край Аляска, но и това й изглеждаше някак чуждо и далеч не толкова страшно, колкото собствения й проблем Хейзъл.