Един ден в средата на лятото остана навън до по-късно, увлечена в преследването на един кон. Първия път, когато го видя, дочу хрущене зад себе си. Обърна се и забеляза прекрасен дорест кон с черна грива — много подобен на онзи, който бе яздила в последния си ден в Ню Орлиънс, когато Сами я бе извел от конюшните. Може би беше същият, макар това да не бе много вероятно. Ядеше нещо по пътя и за миг на Хейзъл й се стори, че хрупа един от златните късове, които се появяваха в присъствието й.
Но това, разбира се, беше нелепо.
— Здравей, приятелче — извика тя.
Конят я погледна внимателно.
Хейзъл сметна, че той сигурно принадлежи на някого. Беше твърде добре гледан, а козината му бе твърде лъскава, за да е див. Ако можеше само да го приближи…
И после какво? Щеше да намери собственика му? Да го върне?
Не, реши тя. Щеше да поязди отново.
Приближи се на три метра от него и конят се стрелна нанякъде. Прекараха остатъка от следобеда по същия влудяващ начин — тя винаги го приближаваше, а той все бягаше от нея в последния момент.
Изгуби представа за времето, когато лятното слънце оставаше в небето толкова дълго. Най-сетне спря край едно поточе и погледна към небето. Смяташе, че е към три следобед.
Тогава чу как вечерният влак от Анкоридж изсвирва от края на долината и разбра, че е десет вечерта.
Погледна към коня, който кротко си пасеше от другата страна на потока.
— В беля ли се опитваш да ме вкараш?
Конят изцвили и после… Хейзъл сигурно си въобрази това, което последва. Жребецът се изстреля с такава бързина, че се превърна в петно от черно и кафяво. Беше по-бърз от мълния. Толкова, че очите й едва успяха да го различат в далечината. Хейзъл не разбра какво точно стана, но конят очевидно бе изчезнал.
Загледа се към мястото, където бе стояло животното. От земята се издигаше пара.
Влакът отново изсвири отвъд хълмовете и тя осъзна в колко голяма беда е изпаднала. Затича се към дома.
Майка й не беше там. За миг Хейзъл се почувства облекчена. Може би бе останала до късно на работа.
Може би тази нощ нямаше да се наложи да излиза.
Тогава видя бъркотията. Завесата на Хейзъл бе съдрана. Ковчежето с вещи беше отворено, а дрехите й стояха пръснати по пода. Матракът й бе разпран, все едно лъв беше точил ноктите си в него. Но най-лошото бе, че дъската й за рисуване бе строшена заедно с цветните моливи. Подаръкът за рождения й ден, единственото ценно нещо, което притежаваше, бе унищожено. Забита в стената стоеше бележка в червено от последния лист от блокчето й.
Почеркът не беше този на майка й.
„Прокълнато дете, очаквам те на острова. Не ме проваляй.“
Хейзъл захлипа в отчаяние. Искаше да зареже тези призиви. Да избяга. Но нямаше накъде. А и майка й беше в капан. Гласът бе обещал, че задачата им е почти свършена. Ако Хейзъл продължеше да помага, майка й щеше да бъде свободна. Хейзъл нямаше вяра на гласа, но не виждаше какво друго може да стори.
Взе малката лодка, купена от майка й с няколко златни къса. Рибарят, който им я бе продал, беше загинал, оплетен в собствените си мрежи, още на следващия ден. Имаха само една лодка, но майката на Хейзъл вече можеше да стига острова без друг транспорт. Момичето бе научило по трудния начин, че не бива да пита как.
Дори в средата на лятото парчета лед плуваха из Залива на Възкресението. Тюлените минаваха покрай Хейзъл, гледайки я с надежда и душеха въздуха за парчета риба. В средата на залива, на водната повърхност, се появи блестящият гръб на кит.
Както винаги, й прилоша от люлеенето на лодката. Веднъж спря, за да повърне настрани. Слънцето най-после се спусна зад планините, оцветявайки небето в кървавочервено.
Продължи да гребе към устието на залива. След няколко минути се обърна и погледна напред. Точно пред нея от мъглата се появи островът — широко няколко километра парче земя, покрито с борови горички, големи речни камъни, сняг… и плажна ивица с черен пясък.
Хейзъл не знаеше името на острова, ако той изобщо имаше такова. Веднъж бе направила грешката да попита местните за него. Те я погледнаха, все едно е луда.
— Нема остров тука — каза един стар рибар, — иначе хилядо пъти да съм го стигнал с лодката.
Хейзъл се отдалечи на около петдесетина метра от брега, когато един гарван кацна на кърмата. Беше мазна на вид черна птица, голяма почти колкото орел, с нащърбен клюн, подобен на обсидианов нож.
В очите на гарвана проблясваше интелект и Хейзъл не бе особено изненадана, когато птицата проговори: