Хейзъл бе възкресила син на Гея. Той почти се бе събудил.
Майка й рухна на колене и заплака.
— Съжалявам, Хейзъл. Толкова съжалявам.
Изглеждаше безпомощна, самотна и ужасно, ужасно тъжна.
А Хейзъл трябваше да е ядосана. Съжалявала?
Години бе живяла в страх от майка си. Тя я обвиняваше за проваления си живот. Отнасяше се с нея като с изрод, беше я домъкнала от топлия Ню Орлиънс в тази студена пустош и я бе ползвала като робиня за някакво зло и примитивно божество.
И сега твърдеше, че съжалява.
Беше достойна за презрение.
И все пак Хейзъл не се ядоса.
Тя коленичи и прегърна майка си с една ръка. Почти нищо не бе останало от нея — кости, опъната над тях кожа, стари работни дрехи. Трепереше цялата, въпреки неестествената и нездрава топлина на пещерата.
— Какво да направя? — попита Хейзъл. — Кажи ми как да го спра.
Майка й поклати глава.
— Тя ме пусна. Знае, че вече е твърде късно. Нищо не може да се направи.
— Тя… Гласът? — Хейзъл не можеше да повярва, че майка й е вече свободна. Ако това бе вярно, нищо друго нямаше значение. Щяха да се измъкнат. Да избягат. Да се върнат в Ню Орлиънс…
— Отишла си е?
Майка й се огледа уплашено.
— Не, още е тук. Има нужда само от още едно нещо. Но за това й трябва свободната ми воля.
На Хейзъл това не й хареса.
— Да се махаме — каза тя, — онова нещо в спиралата… ще се излюпи.
— Скоро — съгласи се майка й.
Тя погледна Хейзъл с такава нежност… Дъщеря й не можеше да си спомни кога за последно е видяла такава привързаност в очите й. Усети как сърцето й прескача удар.
— Плутон ме предупреди — каза тя. — Каза ми колко опасно е моето желание.
— Твоето желание?
— Всички богатства под земята — отвърна тя, — те са негови. Аз ги пожелах. Бях уморена от немотията, Хейзъл. Толкова уморена. Първо го призовах… само за да видя дали мога да го направя. Никога не съм вярвала, че старите фокуси ще подействат на бог. Но той ме ухажваше, казваше ми, че съм смела, красива…
Тя погледна към изкривените си, покрити с мазоли ръце.
— Когато ти се роди, бе толкова горд и щастлив. Обеща ми каквото поискам. Закле се в реката Стикс. И аз поисках богатствата му, всичките му богатства. Той ме предупреди. Каза ми, че най-голямата алчност причинява най-голямото страдание. Но аз настоях. Представях си как ще живея като кралица, като богиня. И ти… ти наследи проклятието.
Хейзъл усети, че сърцето й ще се пръсне, подобно на спиралата в ямата. Тъгата й бе прекалено голяма, за да я удържа.
— Затова ли мога да намирам разни неща под земята?
— И затова те носят винаги и само скръб. — Майка й махна с ръка към пещерата. — Така ме намери тя, така бе способна да ме завладее. Бях толкова ядосана на баща ти. Смятах, че той е виновен за проблемите ми, че ти си виновна… Бях толкова озлобена, че се вслушах в гласа на Гея. Бях такава глупачка!
— Трябва да можем да направим нещо — каза Хейзъл. — Кажи ми как да я спра.
Земята се разтърси. Безтелесният глас на Гея гръмна в пещерата.
Моят първороден се надига — каза тя. — Той е най-ценното нещо под земята и ти си тази, която го върна от дълбините, Хейзъл Левеск. Ти го сътвори наново. Неговото пробуждане не може да бъде спряно. Остава само още нещо…
Хейзъл стисна юмруци. Бе ужасена, но сега, след като майка й най-после бе свободна, почувства, че е готова да се изправи срещу врага си. Това изчадие, тази богиня, бе съсипала живота им. Хейзъл нямаше да я остави да спечели.
— Няма да ти помагам повече! — извика тя.
Вече не ми и трябва, момиче. Извиках те само по една причина. Майка ти имаше нужда от… лек тласък.
Гърлото на Хейзъл се сви.
— Мамо?
— Съжалявам, Хейзъл. Моля те да ми простиш. Правя го само защото те обичам. Тя ми обеща, че ще те остави жива, ако…
— Ако се пожертваш — осъзна Хейзъл. — Има нужда от живота ти, даден по собствена воля, за да съживи онова… онова нещо.
Алкионей — рече Гея. — Първородния гигант. Трябва да се издигне първи и тук ще бъде новата му родина — далеч от боговете. Ще крачи из тези ледени планини и гори. Ще вдигне армия от чудовища. И сега, когато боговете са разделени, вплетени в Световната война на смъртните, ще изпрати армиите си, за да сринат Олимп.
Сънят на богинята на Земята бе така силен, че по стените на пещерата плъзнаха сенки — призрачни видения за нацистки армии, които напредват в Европа, за японски самолети, бомбардиращи американски градове. И Хейзъл най-после разбра. Боговете на Олимп щяха да вземат страна в конфликта, както правеха винаги. И докато те се бореха в безплоден сблъсък, армия от чудовища щеше да се появи на север. Алкионей щеше да възроди уродливите си братя гиганти, които щяха да завладеят света. Изнемощели, боговете щяха да рухнат. Войната между смъртните щеше да продължи десетилетия наред, докато цялата им цивилизация рухнеше и богинята на Земята не се събудеше напълно.